Странна книга. Още когато зачетох ръкописа, се зачудих какво точно е това и чак последните страници ми изясниха положението (или ги допобъркаха). Това е роман. Но това е и енциклопедия, или поне откъси от нея. От тази смесица Петър Волгин е направил интересна смес, която ми достави удоволствие и като пишман-историк, и като любител на добрите четива за нормални хора, които полудяват и стигат до крайности. Тези крайности обаче не са такива, каквито бихте могли да си представите – факт е, че ако имаше повече кръв в романа, може би и щеше да ми хареса много повече. Такъв съм станал, кръво(книго)жадник. :) Авторът обаче залага повече на психологията.

     Главният герой е редактор в малко издателство за криминална литература с леки параноидни отклонения, причинени от многото работа (или поне така си обяснявам действията му). Горе-долу съзирам себе си така след 10-15 години – таман там някъде планирам да лудна и да започна да разследвам някой световен заговор. Та този редактор има две нива на съзнание. На едното си движи работата, мотивиран от непризнатото и пред себе си увлечение по шефката, и пише своята книга “Радикална еврейска енциклопедия”,  откъси от която прекъсват действието и пренасят читателя в историческата реалност, в която всичко е много сложно и объркано; другата му реалност е на евреин, който носи в себе си болката от съдбата на народа си и ту тук, ту там съзира продължаващите да избуяват като плевели антисемитизъм и неонацизъм. Тези му наблюдения му влияят силно и малко по малко той започва да подозира, че негов колега е забъркан с такива кръгове и дори има участие в атентати. Той се втурва да разследва подозренията си, забърква и друг свой млад колега, който внезапно изчезва след посещение на неонацистка сбирка, а хаосът в личния му живот, който влиза в конфликт със служебните ангажименти, допълнително нагнетява напрежението…

   Признавам, идеше ми да прескачам понякога историческите етюди, за да продължа по основния сюжет, но се сдържах. Не открих препокриване между случващото се в художествената част и тази в нехудожествената, но в края като две  реки се вляха и се допълниха. Както споменах, виждах потенциал в края да има повече кръв, но Волгин си има своята концепция и я защитава достатъчно добре. От този роман в мен остана усещане за нещо, което не разбирам и никога няма да разбера – какво е да принадлежиш към общност, която е въздигнала страданието и в култ, и в оправдание за всичко. Да, двояко ми е малко отношението, защото както Холокостът е незабравима трагедия, така и съвременното му използване за политически цели е нагло.

    В “Радикална еврейска енциклопедия” го има и другото, което вече е вън от основния сюжет – показване на съдбите на хора, които са приемани по-скоро схематично и повърхностно (колцина по-млади знаят изобщо нещо за живота на Маркс?), а тук са показани пълнокръвни, пълни със съмнения и с човешкото, което не им е чуждо ни най-малко. Смях се с глас на приключенията на “месиите”, които през XVI век умело се възползват от вярата на евреите, че нов посланик на бог ще ги спаси, и манипулират с години безброй хора, поредно доказателство за наивността на суеверната човешка природа. 

   От друга страна, романът до голяма степен ме остави несъпричастен към героя и неговата драма, просто действията му от самото начало ми се сториха пресилени, да не говорим за затъването му в неговата лудост. Волгин обаче показва нещо важно, което прозира зад страниците – че когато нещо е лично – е лудост, но когато е масово – става политика. Затова и неговият герой изглежда трагичен като Дон Кихот, но когато цял един народ е като него – това е вече приемливо и дори сякаш оправдано. А това е страшно.

Сподели:

Facebook Twitter Email