Не успявам винаги да пиша за книгите, които чета, времето си отминава и…  - точно така се случи при първата ми среща с Людмил Станев, която беше с “Няма такава книга” някъде миналата есен. Тогава бях зашеметен – такова пиршество на фразата, на въображението, на интелигентния хумор, на смислената самоирония, на сарказма към полуделия без разрешение и референдум свят. Излизането на “Рязко” веднага привлече вниманието ми, ако и този тип корици определено да не ме привличат никак.

Германците ни нападат на всеки кръгъл час. Знаеш колко са педантични – по тях си сверяваме часовниците. Атаките им траят точно седем минути, след това те внезапно изчезват. Това започва леко да ни изнервя. Не можем да убием нито един от тях. Даже не знам дали са германци и изобщо тук ли са. Лошото е, че нямаме муниции и никой не стреля. Просто си знаем, че на всеки кръгъл час ще ни атакуват за седем минути. Това са данните на разузнаването.

  Зачетох се с очакване за нещо изключително и може би тук ми бе проблемът – “Рязко” не успя съвсем да събуди в мен оня вихър от емоции, който си спомням като усещане от “Няма такава книга”. В тези разкази като че тъгата натежава над смеха и гротескното осмиване на реалността, налице е някакво мъдро и леко тъжно примирение, че светът си върви накриво и няма как да бъде изправен – някои от историите ми напомниха на усещанията от “Посока Запад” на наскоро починалия Петър Софрониев, лека му пръст, и в тях имаше това отстранено спрямо талвега на света наблюдение, това обрисуване на животите и кротките мечтания на читави, достойни хора без амбиции за първенство и почести.

Една студена януарска сутрин се събудихме без часовници. Бяха ги откраднали или събрали. Едно и също е. Ние изгубихме времето и войната. Представяш ли си. И двете едновременно.

    Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва. Чест фон и едновременно герой в разказите му е Пловдив, в любов към който/когото той се обяснява, воглаве с живеещите там хора, застанали на верев спрямо тая суетна шумотевица на новия век.

Хъркането е познато от дълбока древност. То бива няколко вида. Днешната тема е хъркането по време на сън. Уточнявам това, защото има и хъркане в будно състояние. Описан е такъв случай с Гай Юлий Цезар, който изхъркал, когато трима души едновременно го пронизали с мечовете си.

    Станев си струва четенето, това едва ли е констатация, която има нужда от пространна обосновка. В писането му ще усетите как работи истинският, инстинктивният талант – с няколко нахвърляни за мигове думи всеки разказ става уютно местенце, където човек да седне и да се прекара малко броени минути спокойствие. И макар да е именуван “Рязко”, за мен по-точно би било “Плавно”, така ги чувствах всеки от тия бавни разкази, топли разкази, тихи разкази.

Поръчай с безплатна доставка.

Поръчай с безплатна доставка.

Сподели:

Facebook Twitter Email