Творенията на човешкото въображение и демоните на фанатичната вяра се сблъскват сред руините на Шадоус Фол

    Някои книги просто не могат да бъдат класифицирани в един или друг жанр – аз  си ги наричам шантавелски и “Шадоус Фол” на Саймън Грийн попада точно в тази категория. Та какво може да очакваш от мащабен и сложен роман, в който има литературни, комиксови и анимационни герои, елфи, рок звезди, странни роботи, конструирани от антропоморфното Време, немъртви, динозаври, цяла фанатична армия от тежковъоръжени религиозни кръстоносци, че и едно плашило с неудържима сила, което всява ужас? Просто виждам как повдигате вежди в почуда… Но наистина, какво толкова – това е Шадоус Фол – градът, където се намира Вратата към вечността и където всяко творение на човешката фантазия, в което вече никой не вярва, намира спокоен пристан. Или не съвсем.

    Очаквах превода на тази книга с огромно нетърпение, както и недоумявах защо за близо 20 години така и не се е намерил кой да я преведе и издаде у нас. Още щом файлът дойде в един от последните петъци, мигновено го копирах в четеца и зарязах всичко, което бях планирал за уикенда – 2 дни чист кеф с необузданата фантазия и умела ирония на Саймън Грийн, който е смесил толкова много неща в тази книга. Най-изненадващото е, че му се е получило, имах съмнения, признавам, но реално книгата ме разочарова единствено с края си (няма да издам и думичка), но това не е повод да намразя 400-те страници, които го предхождат.

   Хм, трудно намирам думи, когато в текста на задната корица съм излял виждането си за книгата – точно така, както бих го написал в ревюто, – и сега трябва да  усуквам мисълта си, за да не се повтарям. Но все пак ще се опитам да ви предам какво има сред страниците – спокоен съм, че колкото и да пиша, пак ще остане много, много за изненадване.

   Шадоус Фол е адски шантав град, еклектичен в състава на населението си, точно както абсурдните посетители на “Кръчмата на Калахан”. Той е невидим за простосмъртните, но съвсем реален за всички рожби на човешкото въображение или пък стари вещи, които са вече ненужни на човечеството – освободени от служба, те могат или да минат през Вратата на вечността, или да се интегрират в живота на това чудно място. В този ред на мисли е и това, което прави книгата не чак толкова провокативна – липсват най-популярните супергерои, анимационни създания и прочие, просто защото още много хора ги харесват (на едно място се споменават и Костенурките нинжда, но има още кой да ги помни, ще ме извинява Грийн!).

   Разбира се, в града проблеми изникват постоянно, но с тях се справят с твърда ръка кметицата Рия Фрейзиър (която си има лична драма с възкръсналия й любим Ленард Аш, който също има много важна роля, докато се лута насам-натам и се чуди защо не е мъртъв, както си е редно) и шерифът Ричард Ериксон, който има доста твърдо отношение към престъпващите реда. Над всички в града е Времето, антропоморфен на вид, който редовно остарява, умира и се преражда – хобито му е да си конструира човекоподобни роботи, които щъкат насам натам (на оригиналната корица горе). В негово подчинение е и чудовището Джак Феч – почти неудържимо плашило с глава на ряпа (вляво).

    Близо до Шадоус Фол пък са селенията на… елфите. Те съвпадат повече с визията на Пратчет в “Господари и господарки”, отколкото с Толкиновия тип. Задоволени в охолство, почти безсмъртни, с извратени кървави забавления като гладиаторски боеве с тиранозаври, те са оставили лазерните си свръхоръжия да ръждясват и тънат в леност  - един от малкото хора, които имат връзка с тях, е друг от главните герои – барда и рокаджията Шон Морисън.

   Представихте ли си картинката? Аз не бих могъл, ако не бях чел книгата, признавам си. Е, добавете към цялото това огромна и модерно въоръжена армия (танкове, хеликоптери и прочие) от прекрасно обучени религиозни фанатици, която има за цел да изтрие от лицето на Земята Шадоус Фол, защото смята града за селище, населено с демони. Военачалникът на армията Уилям Ройс обаче има и още една тайна мечта – да мине през Вратата на вечността и да се срещне със своя Бог очи в очи. А тази му цел минава през кървава и разрушителна атака над града, в която срещу му ще се изправи цялата мощ на човешкото въображение.

       А, споменах ли и серийния убиец, който вилнее из града? Не? Е, той е също много важен

     И ако си мислите, че това са твърде много спойлери –  бъркате. Не съм споменал дори най-важния герой, нито приключенията, които му предстоят сред обречения да бъде атакуван град. Не съм споменал за секретарката на Времето, от която Стиг Ларшон сигурно се е вдъхновил за образа на Лисбет Саландер в “Милениум”, да знаете (е, вече споменах за нея, ок). И още десетки неща си стоят, защото в Шадоус Фол всяка къща и всяко същество е една отделна история, за която може да се напише роман.

    Под булото на действието обаче Саймън Грийн поставя един много щекотлив и неудобен въпрос, който непрестанно придобива актуалност при поредния изблик на религиозна ревност, насочена я срещу книга, я срещу някой изпълнител или филм. Разглежда се доколко творенията на човешкото въображение във всичките им форми имат свой собствен живот и доколко те трябва да се съобразяват с нормите и морала, които различните човешки общества поставят по различен начин – а в свят, в който заради книга един автор има действаща смъртна присъда над главата си, а режисьор бе убит заради кратък филм, няма как да не е важно дали творението може и трябва да бъде съдено отделно от твореца си.

    От друга страна, Грийн сблъсква скучните възрастни с оковани мисли с цялата необузданост на човешкото въображение – армията фанатични коне с капаци, навлизаща като унищожителен ураган в Шадоус Фол, е сякаш метафора на порастването, което сграбчва хаотичността на детството, неговата абсолютна свобода (която великият Бредбъри показва по абсолютно съвършен начин във “Вино от глухарчета” и “Сбогом, лято”), и я премазва – смазва по пътя си всичко, което й е непонятно, а на ограничения ум почти всичко е непонятно, особено ако разсъждава единствено в посока ДА/НЕ, ПРАВИЛНО/ГРЕШНО. Разбира се, авторът дава изход, дава надежда, че всичко това може да се промени и все пак страстта към живота, към лудостта и магията на измисленото, което е по-интересно от реалността, може да има място в света. Защото град като Шадоус Фол е нужен, дори и да е измислен.

     В крайна сметка романът ме впечатли много, още едно адски силно и нестандартно допълнение към серията “Магика” след “Слепоглед” и “Z-та световна война“, но може би очаквах с една идея повече да ме изуми, дори и само заради надъхването преди превода – и все пак последните няколко страници ми иде да ги изрежа от книгата, честно. Със сигурност отвъд Океана откриват в романа много повече неща заради адски многото попкултурни препратки към филми и шоута, които никога не са станали суперизвестни, но са оставили следа, от която Саймън Грийн се е възползвал умело.

    Държа да отбележа и работата на Карен Папазян, който нарисува страхотната корица за българското издание.