Някои книги просто не могат да бъдат класифицирани в един или друг жанр – аз си ги наричам шантавелски и “Шадоус Фол” на Саймън Грийн попада точно в тази категория. Та какво може да очакваш от мащабен и сложен роман, в който има литературни, комиксови и анимационни герои, елфи, рок звезди, странни роботи, конструирани от антропоморфното Време, немъртви, динозаври, цяла фанатична армия от тежковъоръжени религиозни кръстоносци, че и едно плашило с неудържима сила, което всява ужас? Просто виждам как повдигате вежди в почуда… Но наистина, какво толкова – това е Шадоус Фол – градът, където се намира Вратата към вечността и където всяко творение на човешката фантазия, в което вече никой не вярва, намира спокоен пристан. Или не съвсем.
Очаквах превода на тази книга с огромно нетърпение, както и недоумявах защо за близо 20 години така и не се е намерил кой да я преведе и издаде у нас. Още щом файлът дойде в един от последните петъци, мигновено го копирах в четеца и зарязах всичко, което бях планирал за уикенда – 2 дни чист кеф с необузданата фантазия и умела ирония на Саймън Грийн, който е смесил толкова много неща в тази книга. Най-изненадващото е, че му се е получило, имах съмнения, признавам, но реално книгата ме разочарова единствено с края си (няма да издам и думичка), но това не е повод да намразя 400-те страници, които го предхождат.
Хм, трудно намирам думи, когато в текста на задната корица съм излял виждането си за книгата – точно така, както бих го написал в ревюто, – и сега трябва да усуквам мисълта си, за да не се повтарям. Но все пак ще се опитам да ви предам какво има сред страниците – спокоен съм, че колкото и да пиша, пак ще остане много, много за изненадване.
Шадоус Фол е адски шантав град, еклектичен в състава на населението си, точно както абсурдните посетители на “Кръчмата на Калахан”. Той е невидим за простосмъртните, но съвсем реален за всички рожби на човешкото въображение или пък стари вещи, които са вече ненужни на човечеството – освободени от служба, те могат или да минат през Вратата на вечността, или да се интегрират в живота на това чудно място. В този ред на мисли е и това, което прави книгата не чак толкова провокативна – липсват най-популярните супергерои, анимационни създания и прочие, просто защото още много хора ги харесват (на едно място се споменават и Костенурките нинжда, но има още кой да ги помни, ще ме извинява Грийн!).
Разбира се, в града проблеми изникват постоянно, но с тях се справят с твърда ръка кметицата Рия Фрейзиър (която си има лична драма с възкръсналия й любим Ленард Аш, който също има много важна роля, докато се лута насам-натам и се чуди защо не е мъртъв, както си е редно) и шерифът Ричард Ериксон, който има доста твърдо отношение към престъпващите реда. Над всички в града е Времето, антропоморфен на вид, който редовно остарява, умира и се преражда – хобито му е да си конструира човекоподобни роботи, които щъкат насам натам (на оригиналната корица горе). В негово подчинение е и чудовището Джак Феч – почти неудържимо плашило с глава на ряпа (вляво).
Близо до Шадоус Фол пък са селенията на… елфите. Те съвпадат повече с визията на Пратчет в “Господари и господарки”, отколкото с Толкиновия тип. Задоволени в охолство, почти безсмъртни, с извратени кървави забавления като гладиаторски боеве с тиранозаври, те са оставили лазерните си свръхоръжия да ръждясват и тънат в леност - един от малкото хора, които имат връзка с тях, е друг от главните герои – барда и рокаджията Шон Морисън.
Представихте ли си картинката? Аз не бих могъл, ако не бях чел книгата, признавам си. Е, добавете към цялото това огромна и модерно въоръжена армия (танкове, хеликоптери и прочие) от прекрасно обучени религиозни фанатици, която има за цел да изтрие от лицето на Земята Шадоус Фол, защото смята града за селище, населено с демони. Военачалникът на армията Уилям Ройс обаче има и още една тайна мечта – да мине през Вратата на вечността и да се срещне със своя Бог очи в очи. А тази му цел минава през кървава и разрушителна атака над града, в която срещу му ще се изправи цялата мощ на човешкото въображение.
А, споменах ли и серийния убиец, който вилнее из града? Не? Е, той е също много важен
И ако си мислите, че това са твърде много спойлери – бъркате. Не съм споменал дори най-важния герой, нито приключенията, които му предстоят сред обречения да бъде атакуван град. Не съм споменал за секретарката на Времето, от която Стиг Ларшон сигурно се е вдъхновил за образа на Лисбет Саландер в “Милениум”, да знаете (е, вече споменах за нея, ок). И още десетки неща си стоят, защото в Шадоус Фол всяка къща и всяко същество е една отделна история, за която може да се напише роман.
Под булото на действието обаче Саймън Грийн поставя един много щекотлив и неудобен въпрос, който непрестанно придобива актуалност при поредния изблик на религиозна ревност, насочена я срещу книга, я срещу някой изпълнител или филм. Разглежда се доколко творенията на човешкото въображение във всичките им форми имат свой собствен живот и доколко те трябва да се съобразяват с нормите и морала, които различните човешки общества поставят по различен начин – а в свят, в който заради книга един автор има действаща смъртна присъда над главата си, а режисьор бе убит заради кратък филм, няма как да не е важно дали творението може и трябва да бъде съдено отделно от твореца си.
От друга страна, Грийн сблъсква скучните възрастни с оковани мисли с цялата необузданост на човешкото въображение – армията фанатични коне с капаци, навлизаща като унищожителен ураган в Шадоус Фол, е сякаш метафора на порастването, което сграбчва хаотичността на детството, неговата абсолютна свобода (която великият Бредбъри показва по абсолютно съвършен начин във “Вино от глухарчета” и “Сбогом, лято”), и я премазва – смазва по пътя си всичко, което й е непонятно, а на ограничения ум почти всичко е непонятно, особено ако разсъждава единствено в посока ДА/НЕ, ПРАВИЛНО/ГРЕШНО. Разбира се, авторът дава изход, дава надежда, че всичко това може да се промени и все пак страстта към живота, към лудостта и магията на измисленото, което е по-интересно от реалността, може да има място в света. Защото град като Шадоус Фол е нужен, дори и да е измислен.
В крайна сметка романът ме впечатли много, още едно адски силно и нестандартно допълнение към серията “Магика” след “Слепоглед” и “Z-та световна война“, но може би очаквах с една идея повече да ме изуми, дори и само заради надъхването преди превода – и все пак последните няколко страници ми иде да ги изрежа от книгата, честно. Със сигурност отвъд Океана откриват в романа много повече неща заради адски многото попкултурни препратки към филми и шоута, които никога не са станали суперизвестни, но са оставили следа, от която Саймън Грийн се е възползвал умело.
Държа да отбележа и работата на Карен Папазян, който нарисува страхотната корица за българското издание.
Съществува град, където мечтите отиват, за да умрат. Място, където кошмарите свършват, а надеждата намира покой. Където всички истории стигат до своя край, всички дирения приключват и всяка изгубена душа най-после намира своя път към дома. Винаги е имало такива места, разпръснати навсякъде из тъмните кътчета на света, но с годините с напредъка на науката и залеза на вълшебствата много чудеса напуснаха света, а потайните кътчета станаха рядкост. Сега съществува единствено малкото градче Шадоус Фол, закътано Бог знае къде и незабелязано от днешния свят. Малко пътища водят натам, а още по-малко водят навън. Няма да намерите Шадоус Фол на никоя карта, но той е там и ви очаква в случай, че ви е много необходим.
В него може да откриете всевъзможни неща. Има врати, които могат да ви отведат навсякъде – към земи, които вече не съществуват и светове, които някой ден могат да се появят. Странни хора и още по-странни създания бродят из ширналите се улици редом с всички онези, които някога сте познавали или пък сте се надявали никога отново да не се наложи да срещнете. В това отдалечено градче майки и бащи могат да намерят изгубените си деца, а порасналите деца могат отново да открият своите родители, да поправят стореното от грубите думи и гневно мълчание, да излекуват старите незабравени рани. В Шадоус Фол може да намерите възмездие или получите прошка, да откриете стари приятели или врагове от детството, любов и надежда, или пък втори шанс. Такова място е то.
Но повече от всичко е градче, където хората отиват, за да умрат. Хора и други твари. Шадоус Фол е гробище за свръхестественото, където хора, създания, концепции и истории отиват да умрат, когато никой повече не вярва в тях. Онова, в което вярват достатъчно силно, има някакво присъствие, някакъв живот, който продължава дори когато вярата вече си е отишла. За такива неща няма място в реалния свят. Затова те тръгват, минават сред сенките на града и задните улички, които никой повече не използва, докато най-после пристигнат в Шадоус Фол, пристъпват през Вратата към вечността и светът завинаги забравя за тях. Или пък могат да останат в Шадоус Фол, да станат реални, да остареят и да умрат от естествена смърт.
Поне такава е идеята. Реалността, както обикновено, е много по-сложна.
Отново страхотно ревю! Изток-запад стана едно от любимите ми български издателства с умението си да селектират, превеждат и издават супер интересни, нестандартни, но и доста актуални книги
За съжаление винаги има едно НО!
От известно време наблюдавам тенденция у българските издателства да използват все по-дебела хартия (която е доста по-близко до картона) за отпечатване на част от изданията си. Имам известни подозрения защо точно се прави, но и дори да не са вярни искам да им обърна внимание, че с тази си практика започват да губят все повече читатели.
Ще дам свеж пример от днес – взех пари и разбира се супер нахилен влязох в хеликон готов да си купя горе описаната книга и да се отдам на едно от любимите ми занимания – четенето.
За съжаление радостта ми бе помрачена – книга която чакам с нетърпение повече от година (от както беше поместена в рубриката очаквайте на сайта на изток запад) отново бе отпечатана на дебелата, ставаща ми все по-противна хартия. Настроението ми рязко спадна и отказах да я купя (което ще направя ако излезе на електронен носител или което предпичитам, бъде отпечатана на нормална хартия). Веднага и ще се аргоментирам – по цял ден съм в движение с чанта на рамо и чета постоянно. Дебели и тежки книги мога да си позволя да чета само вкъщи, тъй като заради отбелязаното по-горе започвам да получавам болки в рамото. Ако книгата беше отпечатана на нормална хартия обема и теглото щеше да бъде редуциран (мойте извинения но 448 страници не изглеждат по този начин – по скоро 600+).
Освен това в ерата на е-книгите смятам, че за романтично настроените читатели е важно и самият материал от който се изработват книгите – удоволствието да четеш при хубава хартия на която е отпечатано е неповторимо!
От тук идва и болката ми, заради която Христо, реших да пиша тук, за да може по някакъв начин да стигне и до издателството на което държа, и на което съм и лоялен клиент (от поредицата “Магика” до сега няма книга която да не съм купил, следя поредицата и на Луис Сафон и т.н.).
Надявам се изток-запад да прекратят използването на хартио-картон и да се върнат към оформлението, което отговаря на книгите им като качество – това че една книга изглежда по-тънка не я прави по евтина!
Успехи и се надявам конструктивната ми (и не само) критика да бъде разбрана правилно.
Поздрави
Асен
Привет, благодаря ти за коментара, обратната връзка от читателите е много важна за издателството.
Допитах се до шефа и той каза, че традиционно използваме 80-грамова обемна хартия заради ред причини, никоя от която не оскъпяване на крайния продукт – стремим се книгите да са в долната граница на възможната цена, защото сме наясно какво е положението.
Обемната хартия е много по-лека от офсета, така че именно книги с такива хартии би трябвало да ти е по-лесно да четеш, но, разбира се, при почти 500 с. големина няма как да е лека книга. Ако забелязваш, и шрифтът ни е малко по-малък, за да не става твърде дебела книгата и да се оскъпява допълнително. Пределно съм запознат с теглото на различните хартии, защото мъкнем здраво кашони и има огромно значение какъв тип е използвана за дадено издание.
От друга страна, хартията, която ползваме, е леко жълтеникава и така щади очите, които на чисто бяла се напрягат повече, и същевременно мастилото от другата страна не прозира, което също е важно.
Трето, не е за пренебрегване, че когато правим една книга и с меки, и с твърди корици, последните изискват поне 80-грамова, за да бъдат шити.
Надявам се да съм удовлетворил интереса ти. Лично аз съм свидетел на непрестанно излизане на книги с ужасна евтина и много неприятна хартия, което ме дразни неимоверно, защото за мен е важно – тъй като често давам книгите си на приятели и познати – да се връщат невредими дори и след четене от няколко души.
Поздрави,
Христо
Здравей,

благодаря ти за бързия отговор
Тук не ставаше дума за цената – винаги съм имал особенно отношение към книгите и никога не съм се стискал да давам пари за тях. Казах го в контекста, а именно че напоследък ми се струва, че има доста издателства, който в стремежа си да оправдаят коричната цена слагат по обенна хартия, увеличават шрифта и разтоянията между буквите, което доста дразни.
Отностно хартията за по-жълтеникавия цвят съм съгласен, но за грамажа немога да взема отношение.
Просто ми стана тъпо, че неможах да си взема книга която отдавна чаках, поради причината, че отново ще ми е адски трудно и дискомфортно да я събирам в чантата ми (ако бях с раница проблема нямаше да съществува, но работата ми не позволява да ползвам раница) – наистина в последно време книгите стават все по-обемни и чисто физически по-тръдни за четене (силата която трябва да се използва за да се държи книгата отворена докато я четеш в градския транспорт например
Както и да е – виждам, че явно има причина да се издават в такъв формат и трябва по някакъв начин да реша проблема.
Още веднъж благодаря за бързия отговор и успехи.