Седи съга да ти каем нещо. Туй, дет тая запетайка ту е тука, ту я нема, не е добро. Я не думам, дека секи че се издразни (у назе малцина се мусят за таквиз нещотии), думам, че не е у ред писачи като тоз Пратчет да се публицуват недобре. Нема шега, оно с Нак Мак Фигъл не моеш се шегичваш, че ако те добарат, ке ти набият една чутура, ка си требе.
У “Шапка, пълна с небе” (те тъй си е правилно, и пиктси че ти го кае и обесни кат за човек), нашта Тифани пак си приключенства по вещерски, след къто у “Волният народец” се бе разпищолила с оназ ми ти зла краличка. Она (Тифани, де) е натирена да се учи при двуликата Либела (санкин она нема само две лица, а и друго части на телото си). Тамо май не учи мноо-мноо, а и околовръст има разне други вещуря, дека гаче по-насериозно са се зели.
Е, убавото не е на убаво, кат си требе, и един ми ти зльокав рой заплашва наща вещуря. Туй ми ти чудо не е едно, а са много в едно, и мое да я обсеби и ползува за своите си лошавини. Нак Мак Фигъл требе да се намесат, санким всичкито до един са доброволци да се мре, както си е редно. Они и със Смърт моат се сбият и нема лошо в това…
—-
Този път вдъхновението ми да наподобя думите на малките сини агресори е далеч по-слабо, до голяма степен и заради осезаемо по-малкото им участие в книгата. “Шапка, пълна с небе” не ми беше чак толкова интересна, колкото предишната, защото е до голяма степен посветена на самата Тифани и нейните надежди да намери себе си и призванието си като вещица. Роят, който я обсебва, ми се напасна със “Заклинателят” на Блати, която четях по това време някъде, но така и не можах да го приема като сериозно зло като кралицата от предната. Както винаги, присъствието на баба Вихронрав привлича като черна дупка вниманието върху себе си и нейната визия за вещерския занаят.
Като цяло, това си е отново по-детска книжка на Пратчет, забавна, бърза и лесносмилаема, с полагащата се доза култови лафове и изненадваща логика. Както съм написал в началото, тази липсваща запетайка, която се появява сред книгата, но я няма при служебната информация, дразни адски много, но едва ли обикновения читател, обръгнал на вузевата визия за издаване на Пратчет, ще се притесни от този факт.
P.S. Забавлявах се искрено как пълният с грешки текст за книгата, пратен до книжарниците, е безмозъчно копиран навсякъде и почти в никой сайт не са си направили труд да го пооправят. Поредното доказателство за тъжната реалност на бакалското продаване на книги като всяка друга стока.
Този превод изглежда е жива скръб… Госпожица Либела…, т.е. г-ца Нивелир?!… Що за име е това? Имала две тела… Тифани Сболки… Трагедия…
За щастие в неофициалния, “любителски” превод на de Cyrvool положението с имената е много по-добро – фамилията на Тифани е Болежкова, а на г-ца Нивелир – Здравосмислова. Интересно, оказа се, че “Здравосмислова” е нормална фамилия в Украйна…
За мен Шапката е една от най-дълбоките книги на Пратчет. Изобщо не съм съгласен, че е лесносмилаема… Посещението на Тифани в черната пустиня (преходното пространство между живота и смъртта) детско и лесно смилаемо ли е? Или съветите на Баба Вихронрав са лесно смилаеми?
Съгласен съм, че роилника на Пратчет (предполагам в официалния превод е наречен “роят”) е доста абстрактен (на мен ми напомни абстрактното зло от книгите на Саймък, не съм чел “Проницателя”), но мисля, че ролята му е символична. Борбата с него за мен символизира борбата, която се води в много от нас по време на детството (и не само) между чисто човешките демони, архетипните останки от древни култури и спомените от животинските ни прадеди.
Ето част от думите на Тифани, отправени към роилника, цитирам превода на de Cyrvool:
“— Ето ти една приказка, в която може да се вярва — подхвана тя. — Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам кучешки зъби, резците на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват, точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме сега. Да продължавам ли приказката?”
Това обичайните думи на едно единайсет годишно момиче ли са? А може би е детско да помогнеш на някого да умре (и да осъзнаеш истинските цели на роилника), дори и “той” да е нещо не напълно реално?
Не само в българското, но и в световното книгоиздаването властва малоумното разбиране, че щом главния герой на една книга или поредица е дете, значи съответното произведение е детско. А специално за Шапката – трабва да са много гениални децата, които разберат напълно книгата… Даже на мен не ми беше лесно.
Имах предвид, че не съм чел “Заклинателя”, а не “Проницателя”.