Пародия на криминале от Борхес, та дори и в съавторство с Адолфо Биой Касарес? Какво повече му трябва на човек, за да хване веднага “Шест задачи за дон Исидро Пароди” и да зачете? Да, ама не – или колко лесно е да счупиш зъбите си в нещо, което си захапал смело по погрешка.
Криминале, колко да е криминале, щом големият мистификатор с необятна обща култура е намесен, така си мислех. И така се и оказа, само че пародийността на цялата работа ми дойде доста в повече – до степен книгата да бъде изключително мъчна за прочит. Директно се удавих в едни пространни монолози, изпълнени с висока култура, препратки към какво ли не (чест и почитания за бележките под линия на преводача), прокарване на присмех към надути аристократи и богаташи, които умеят едно до съвършенство – да се оплакват от преситения си живот и да завиждат на детектива Исидро Пароди за спокойния му, безметежен живот зад решетките.
Хм, това не го споменах – за разлика от многото други криминалета, тук главното действащо лице е принудително въдворен на топло заради престъпление, което не е извършил. Пароди може да използва само разказите на замесените, както и пресата, за да разкрие шест загадки, които не блестят с особена интрига, но за сметка на това са по-заплетени от кабели на стар компютър. Признавам, да следя разказите в детайли ми бе невъзможно, героите на Борхес и Касарес са толкова многословни и непрестанно отклоняващи се, че да видиш пронизващата нишка ми се струваше непосилно. Но не е и това идеята със сигурност.
Нека го кажем така – ако “Зовът на кукувицата” на Роулинг е обичайно съвременно криминале със стройна структура, симпатичен детектив и колоритен помощник, които събират улики и накрая разкриват извършителя, то “Шест задачи за дон Исидро Пароди” е точно на другия полюс на всичко това – то е наситена пародия на времето си, на нравите и хората тогава. И без заобикалки – не ми допадна изобщо. Който иска, да дири дълбочини и виртуозни врътки в него, убеден съм, че такива могат да се изсмучат от пръстите в изобилие, дори и самият Борхес да не ги е вложил.
И все пак – поздравления за Анна Златкова, този превод ще да е бил неимоверно труден.
Oще едно ревю има в “На по книга, две”.
“Според мен е нормално да виждаш различни неща при препрочитане, но и смятам, че до голяма степен си самовнушаваме част от тия неща, за които авторът не си е помислял. Мозъкът ни донаписва книгата, което е чудесно – но има малко общо с оригиналния замисъл”
Тук в две изречения си хванал есенцията на постмодернизма като литературно (и не само) течение, и в същото времe си го отрекъл.
Ами ако целта на автора е именно донаписването на книгата и съавторството на читателя? Ами ако авторът изобщо няма цел? Защо той трябва да е отговорен по какъвто и да било начин за начина, по който неговото прозиведение се възприема, и защо ти отричаш четенето като творчески акт?
Естествено, ако говорим за “оригинален замисъл”, за “сериозност”, със сигурност е по-добре да хванеш едно фентъзи от 1000 страници и да го изгълташ на един дъх – със сигурност от толкова много “замисъл” за теб няма да е останало нищо, и след прочитането му мозъкът ти ще е заприличал на изплюта на тротоара дъвка. По същият начин, по който например една симфония на Бетовен би могла да напълни мозъка ти с асоциации, които нямат нищо общо с това, което е било в главата на автора при написването и, докато една мазна чалга би те фиксирала директно върху неособено свежата реалност на “цици-парици-мекици” и т.н. Мисля, че принципът е ясен.
А да сравняваш по какъвто и да било начин което и да е прозиведение на Борхес с авторката на “Хари Потър” е меко казано неуместно, и не отива на човек, който има претенциите да се занимава с литература. Все едно някой току що прочел (и невъзприел) Общата теория на относителността на Айнщайн да каже, че много повече му допада далеч по-опростената теория за нещата на един племенен шаман например, защото там всичко е подредено, ясно и точно (не че и при Айнщайн не е).
Ще ми е интересно да видя едно ревю на “Изобретението на Морел” на Адолфо Касарес.
Ще я разгледам, благодаря за препоръката!