Не съм вярвал, че ще отстъпя петъка на гостуващо ревю, но нямах избор. Темз Арабаджиева не само се нагърби с ентусиазъм (и непреклонност) с прочита на доста вероятно непосилната за мен „Сомнамбулите” на Херман Брох, но и написа великолепен текст, който заслужава да излезе точно в деня за ревю на нещо знаково и мащабно. Това е третото гостуване на Темз в Книголандия – след ревютата за „Поет на портрет” на Иван Димитров и „Защо се самоубиват поетите?” на Пенчо Ковачев – и мисля, че това е най-доброто досега. За себе си съм сигурен, че ще зачета книгата, но дали ще се оправя с нея – това е вече под въпрос. Ще се види. По-важното е, че издателство “Алтера” доказват, че българското книгоиздаване не е абдикирало от мисията да издава сериозна, качествена литература за отбрана публика. Моите уважения към тях. А сега – четете:

   Казват, че каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи. И (за пръв път от много време) при друг случай ще гласувам доверие на хората, макар и да не ми се случва често. Преди седмица по време на среща с Мила от ,,Жанет 45‘‘ и Христо просто откраднах една книга. Точно това се случи – подадена от Милена към Христо, ,,Сомнамбулите‘‘ на Херман Брох, с адски добре издържана корица, просто се оказа в моите невръстни 21-годишни длани. „Искам, искам, искам‘‘ и обещанието бе дадено.

      Но сега, точно 5 минути след като съм затворила последната страница, вероятно наистина приличам на човек, ударен с тухла по главата. Състоянието ми варира от лека отнесеност, пролетна замечтаност, та до абсолютна обърканост и мрак. Толкова много искам да споделя, а вероятно ще успея да кажа твърде малко. Директно ще си призная – книга от този ранг не съм подхващала от „Братя Карамазови“ насам. Но с изказването си съвсем не искам да ви уплаша, даже напротив. Предизвиквам ви!

    Предизвиквам ви да преживеете това, което аз преживях при сблъсъка ми или по-скоро по пътя ми редом с австрийския писател. Напред към сомнамбулството. Напред към междинността на две епохи, на иреалното и на свръхрационалното.

‎”…сомнамбулството на безкрайността я е взело във властта си и вече никога няма да я пусне.”

     Цикълът от три взаимосвързани романа (макар че за връзката между тях човек разбира едва при прочита на третата част) е своебразно пътуване от 1888-ма, през 1903-та, та до 1918-та – именно през онези периоди, в които се осъществява преходът от отшумяващия романтизъм в края на XIX век към ,,деловитостта‘‘ на съвременната епоха. Разпадането на старата ценностна система и подмяната й с нова се загатва още в заглавията на трите части – ,,1888. Пазенов, или Романтиката‘‘, ,,1903. Еш, или Анархията‘‘, ,,1918. Хюгуно, или Деловитостта‘‘. Ще ви спестя анализите в стил съчинение-разсъждение, но ще ви подготвя за огромен шок. Такава богата палитра от политически, исторически, естетически и философски познания може да бъде намерена при малко автори. Сравнявайки, неуморно се люлеех между Т. Ман, Х. Л. Борхес и Дж. Джойс. Само че тази творба е доста далеч от нещо познато.

 Първата част е рамкирана като ‚,безобидно повествование‘‘, темпото е равномерно и плавно. Хаосът започва с част втора, когато наистина се потъва в дебрите на непознатия мрак, на иреалното, на усещането за промяна, на отприщването на един луд ритъм, на една динамика на човекопреобразяване, която аз едва ли ще мога да ви предам максимално реалистично. При третата част есеистичните моменти безкомпромисно хвърлят читателя в бездната на свободата от ценности през новата епоха. Главите, обобщаващи разпадането на ценностите, въвеждат в света на познанието на писателя. Дообясняват и са истинско философско удоволствие, оставящо усещането, че в света не съществуват изолирани явления. Протагонистите Пазенов, Еш, Хюгуно, както и пасивно присъстващият през цялото време Бертранд, са своебразен отговор на въпросите, стоящи отвъд пределите на науката. Като олицетворение на поетическото те са носители на тази човешка нетърпеливост на познанието, на изпреварването на рационалното, на прокарване на път чрез емоционалното и постепенното ново очовечаване на обезчовеченото човечество (и настана тафтологията :D ).
   Няма да ви лъжа, книгата на моменти дотяга, действието се провлачва, не е спестен немският похват на писане в стил изречение, разпростряно на 10 реда (тук е моментът да изкажа своите почитания към преводача Любомир Илиев, поел тази нелека задача). Но! Аз наистина ви предизвиквам да бъдете сомнамбули. Предизвиквам ви да достигнете третата част, при което буквално ще искате да останете при това познание, да стоите и да слушате сънищата си. И хем ще го искате, хем няма да имате търпение да се свърши. Не мога да рекламирам, мога само да изразя искреното си объркване и усещане за стремеж след тази книга да прочета още, да знам повече, защото явно наистина нищо не знам. Смесицата от философия, поезия, естетика и история е стряскаща, но надграждаща.

      Надскочи ме и ми остави усещането, че…

трудно ме побира този свят.
А и той във мен не се събира.

Ще си остана (спящо)будна, защото ,,никоя цел не носи нищо, остава само безкрайността‘‘. А човешкият живот е кратък. Така че… направете си го интересен. Предизвиквам ви.

   Още за автора и творбите му има в “Литернет” и “DARL.EU”.

Сподели:

Facebook Twitter Email