Ozone.bg

Ozone.bg

   Стихосбирка да оглави класация с най-търсени заглавия на книжно събитие – не считах това за възможно, но ето на, случи се, на есенната Алея на книгата преди броени седмици “Стихотворения” на Виктор Пасков превари всички други (а и “Балада за Георг Хених” свърши в края), при това с немалко. Особено съм развълнуван от това, че толкова колеги издатели дойдоха да си я вземат, не се среща често това в нашите среди, не се. Но причини си има -  чудесен съставителски екип са Георги Господинов, Иван Ланджев и Захари Карабашлиев. А към тях се добавя и увереният почерк на Дамян Дамянов, чиито думи бих искал да цитирам: “Илюстрациите се прокрадват в тих диалог с текстовете и са опит да интерпретирам визуално лиричния глас на големия писател. В съчетаването на рециклирани и дорисувани стари фотографии, колажирани с отрязъци от партитури, форми и нашепвания на графични петна и образи, исках да оставя и пътечка, по чиито многобройни разклонения въображението на читателя да броди само и да намира свои собствени тълкувания.”

Screenshot 2022-09-27 165851  Ще си позволя да продължа и с цитирането, защото и тук, както в другите редки на брой случаи, когато съм споменавал поезия тук, не намирам за редно да мъдрувам. В уводните си думи Георги Господинов описва така диренето: “Измежду авторовите стихотворения изведнъж се появяваха преписани на ръка популярни стихове на негови съвременници, почти винаги без имена. Понякога образи и цели строфи от едно авторово стихотворение минаваха в друго. Срещаха се 3 – 4 вариации на една и съща поема. Има джаз в това писане, импровизация, чести повторения и скършвания на ритъма”, а Иван Ланджев констатира: “Съвсем скоро ни се изясни, че за Виктор Пасков поезията не е била просто юношески флирт или някакво странично занимание, отмората на „сериозния“ писател. А напротив – била е нещо толкова съкровено, че я е пазил от жадни очи, като през цялото време се е опитвал да напише най-доброто си стихотворение. Повече или по-малко това е биографията на всеки поет.” Но повече за процеса на избиране на стихове, на главоблъсканиците за авторството на многобройните изписани листове без посочен автор (дори пратихме няколко “подозрителни” на Стефан Цанев, за да си ги разпознае евентуално), за самото отношение към този вълнуващ проект, който оцвети лятото в красива есенна шарка, може да прочетете в текстовете на съставителите.

  Последно и важно – благодарност и към Ива Колева, която с вещина и любов коригира тези текстове, за да блестят в чиста светлина. И само три от творбите искам да ви споделя: едното актуално за месеца, второто така красиво и свързано с моя край, третото видимо младежко, малко наивно и така игриво.

 

Ех, луна!
Септември е толкова тъжен, по тъга няма равен на себе си.
Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.
Ех, луна, ти си само за болница,
ех, луна – а оттам – за „Орландовци“.
Препоръчвам ти гроздова захар,
а на себе си – гроздова още.
Аз сега ще си легна да спя, жълто раче. Така сме самотни,
ти ми щипеш с щипки сърцето, аз гальовно те щипя с миглите.
Умолявам те, бягай оттука, да си драсна последната строфа,
освети кухините на другите! Ех, кандилнице – ще заплача.
Гледай, стар хлопатар – дъвча нокти, все едно че ти дъвча контурите.
И след малко ни няма и двамата, скъпа моя небесна удавнице.
През септември е жълто небето – гнием с теб и го подклаждаме.
През септември навършваме тридесет, оглупяваме, падат ни зъбите.
Жълтеница пада над София, жълти хора се влачат по „Руски“.
Инфектиран е този септември. По тъга няма равен на себе си.

 

Дойна за късното лято на старата жена
Сивее кукувича есен. На гроздето прозират жилките.
Последен сок наливат.
Набъбнали от дъх на чесън и синя кръв, лежат в престилката
ръцете ѝ. Почиват.
За старата жена е време да си приготви вече раклата
със везаните ризи,
щом вечер на вечеря дреме, глава отпуснала на лакът –
Оная е наблизо.
Та старата жена, която през цял живот е все във вехто –
хубаво предвижда.
Оная идва в късно лято и иска да си в нова дреха –
такава ѝ е грижата.
А аз кому да се оплаквам, когато тя ми кимне тихо
да се обличам и обуя?
Какво ще ѝ покажа – раклата, в която плесенясват стихове
от алелуя?
Заспива старата спокойна. Пращи в огнище златен пламък.
Тя вече не сънува.
На шията на тази дойна
с въже ще вържа тежък камък
и ще я удавя в Дунав.

 

Триоли
На М.
Тръгвам си.
Не успях да защитя правото да те обичам.
Четириъгълната самота
на стаята ти
ме отрича…
Струва ми се,
няма смисъл
да поглеждаш през прозореца…
Вънка вятърът е писал
цял ден тъжни
многоточия…
А раздялата е ясна.
Смисълът –
категоричен.
Няма нищо по-ужасно
от това,
че те обичам.

Screenshot 2022-09-27 170104

Сподели:

Facebook Twitter Email