След “Кръчмата на Калахан” няма как да не обичам книги, в които упойващите алкохолни пари са просмукали страниците, героите са с геройски помътнели очи и одрезгавени гласове, а питейното заведение, обект на романа, изглежда като отломка от друга, алтернативна вселена, непознаваема в своята чудатост.

    “Свински парчета” на Христо Кърджилов е безподобно смешна, забавна и, както си е редно, малко тъжна книга. Всичко в нея се върти около кварталната кръчма “Мусала”, приютила безброй изумителни скици, всеки от които уникален до невъзможност. Около тази кръчма, въртяна от колоритен собственик и абсурден в поведението си персонал, се случват безумия едно след друго, а най-голямото – логично – е когато “Мусала” се превръща в изборен пункт и грижливо поддържаната нехигиеничност трябва да отстъпи, за неудоволствието на всички редовни посетители. Разбира се, срещу кръчмата се води пламенна и страстна идеологическа борба, оглавявана от три квартални скукундрили, а прицел на атаката им са местните властови органи, които ама хич не щат да се занимават с подобна глупост.

   В книгата се повдигат ред сложнофилософски въпроси като основополагащата питанка колко билета трябва да надупчи пияният за двама в автобуса, както и как един пиян човек, който вече е влязъл в апартамента, съумява да дойде отново откъм външната страна на входната врата, допълнително насмукан – и това няколко пъти :)

   Стилът на Христо Кърджилов сред тези страници е безукорен – колкото и да доближава действието пропастта на абсурда, той го сдържа умело и създава една забавна картина, под която се крие сатирата на едно изчезнало общество (или поне аз не виждам вече подобни кръчми, вероятно ги има, но не са видими). Краят е силен – комунизмът го няма, а довчерашните ревностни активисти са загубили почва под краката си, а най-шантавите скици са загубили и живота си, но не по-начина, който ги е грозял.

    Заинтригувах се от “Свински парчета”, защото скоро в библиотека “Гравитация” ще излезе сборника “По-тихо от мрак” с разкази на Христо Кърджилов, които го представят в една съвсем друга светлина – но за тях ще ви разправям по-натам.

   Вижте и няколко откъса, които ми направиха впечатление сред многото колоритни изцепки:

Човекоподобният келнер Мето имаше недопустимо престъпна физиономия дори и за пивница като “Мусала”.

 —-

Запъти се към тях със свита лява ръка и кърпа (с цвят на накиснато пране), която покриваше дланта и стигаше до сгъвката на лакътя, а отдолу се криеше запалена цигарка с филтъра напред. Димът се отвеждаше като през кюнец по ръкава му, продължаваше нагоре към рамото, после обвиваше под ризата (закопчана до яката) снагата на сервитьора и най-вероятно излизаше през другия маншет на дрехата. Така тялото (винаги добре осолено) се и опушваше като месо за зимата и в никакъв случай нямаше да е добър избор, ако в този момент си в близост до него.

 —–

Това наистина е така: аскетизмът понякога е извинение за бедността и несръчен, лошо изрисуван етикет за зле прикритото ни неумение да се справиш с живота  и изненадите, които те намират винаги неподготвен.

 —-

Да знаеш, с пияници да се разправяш не е лесно, ама с трезвеняри е по-зле! На такъв, ако му дадеш една мастика да изпие, ако не умре, ще се насере от страх да не вземе да умре!

Сподели:

Facebook Twitter Email