Нещо леко и лятно, което скоро и аз ще чета – „Убийството на художника“ на Луиз Пени, представено от Рия Найденова, която вече писа за „Светилата“ на Елинор Катън и „Нещата, на които не ни учат в училище“ на Емил Конрад. Виждате, разностранно надарена е тая червенокоска, която през Средновековието щеше да краси някоя клада, а сега маа книги 🙂
„Смъртта, изглежда, представлява по-голям извор на невинно забавление за англосаксонската раса, отколкото който и да било друг предмет.“ – пише Дороти Сейърс през 1934 г. А ние, като покварени деца на глобализацията, сме попили от този възторг и почти не се сещам за нещо, което да ни радва повече на плажа от компанията на студена бира и няколко трупа. Според личната ми статистика през 
лятото домочадието се сдобива поне с три нови книги от Агата Кристи, заместители на старите бройки – препрочитани до безобразие, но междувременно подарявани на приятели, заливани, изпускани, полепнали с пясък и, в един паметен случай, изядени. Спокойно, кучето е живо. И то не просто коя да е кримка, а уютната кримка – тя е, която ни слага в плетен стол на брега, прегърнати от топлия бриз, или увити в пуловер покрай камината, и ни обещава, че ще ни разкаже история. Знаете за какво говоря – заскрежени планини, борови клонки, мирис на смола във въздуха; тук се чува песента на дървосекач, там се носи миризмата на прясно изпечени кифлички; заспало канадско селце, цветя на площада, шарена сянка в гората, мъртва жена, простреляна със стрела в гърдите… Чакай малко.
Добре дошли в Трите бора, идилично селце в Канадските планини, където единственото, което се случва, е някоя и друга вечеринка в събота вечер на площада или чаено парти у съседите, добродушни лелки, плетящи на една кука. До момента, в който е убита Джейн Нийл – възрастна учителка, която всички помнят и обичат, която всички приемат в цялата ѝ ексцентрична пъстрота, която е утеха и добра дума за своите близки – и никой не може да си представи защо някой би я наранил. Дали убийството ѝ има нещо общо с това, че Джейн е разпознала трите деца с маски, заловени да вършат нещо ужасно? Или с решението ѝ за пръв път през живота си да покаже своя картина пред други хора?
„Убийството…“ не е типична детективска история. В повечето кримки централната двигателна сила на сюжета е самото убийство – въпросът, който се пита, е един: или кой (Кристи), или как (Коломбо), или защо (Холмс). Рядко се случва въпросите да са много и разнообразни и освен това в действието да се намесва цялото общество, целият град. Защото в „Убийството на художника“ водещото е не смъртта и различните ѝ проявления, а ефектът, който тя има върху хората, засегнати от нея, хората, близки на убития, които са говорили с него всеки ден на път през гората, извеждали са кучето му на разходка, карали са се за менюто за Деня на благодарността, оценявали са картините му в местния конкурс… наранявали са го, лъгали са го, убили са го. Трите бора е мравуняк или, за да останем в жанра, по думите на мис Марпъл – селото е блато; на пръв поглед изглежда застояло, но когато го приближиш под микроскоп, се вижда колко живот кипи вътре. Сигурно това е и отговорът на въпроса защо убийството толкова ни привлича – то разбърква тинята.
Загадката в „Убийството на художника“ също си я бива. Развръзката абсолютно се подчинява на правилото „най-малко подозираният е убиецът“. Истински запомнящото се обаче са героите. Любимият ми от всички е главният инспектор Арман Гамаш, който проявява разбиране и човечност и в най-кризисните ситуации и не позволява на никой детайл да му убегне. Докато определено се привързах към героите и с удоволствие разбрах, че в по-нататъшните книги от поредицата някои от тях се появяват отново, и то не само полицаите, някои неща ме докараха до истинско скърцане със зъби – например върховните и до момента безплодни усилия на Гамаш да цивилизова младата си сержантка Ивет Никол, която на моменти действа прибързано, в други се репчи без повод, а понякога прави впечатление на откровен идиот. Би ми било интересно да видя какво ще произлезе от този сблъсък в следващите книги, но въпреки уверенията на заместник-инспектор Бовоар, че Гамаш само се амбицира, когато види телето си в калта, не съм сигурна колко още инспекторът ще издеяни да мъкне Ивет на гърба си. Но Луиз Пени обещава, че поредицата ще действа както като отделни романи, така и като непрекъсната история, защото всеки герой ще се развие и ще има своята роля, така че се надявам агент Никол да оправдае очакванията на шефа си и да ме изненада.
Дори да не е само заради криминалния сюжет, „Убийството на художника“ има много достойнства, които ще ме накарат да посегна към следващата книга в поредицата. Книгата е лека и приятна и оставя ненатрапчивия послевкус на забавно прекарано време.
От същите жанрове
