Ozone.bg

Ozone.bg

   Знам си аз, че с кримките не се разбираме, но от време на време от чист инат проверявам дали това не се е променило. Стана ми интересно, когато издателство “Еднорог” обявиха, че започват поредица с класически британски (че какви инак?) криминални романи по подбор на Британската библиотека, а първата бе именно “Убийство в метрото” на Мейвис Дориъл Хей, която вмъкнах сред купчината трилъри, която ме залисваше в протяжно досадните празнични дни.

  33808270._SX318_ Историята, разбира се, се завърта около убийство – този път не в някое отдалечено имение с куп подозрителни гости със солидни мотиви, които се разкриват малко по малко, а на стълбите на метрото. Жертвата, госпожа Понгълтън, е неприятна дама, за която никой не жали чак толкова, но както чудно е цитиран в предговора нейният племенник: “Каквото и мнение да има човек за роднините си, никога не му е приятно да узнае, че някой от тях е удушен с кучешка каишка. Чувството определено е противно”. Та вече знаете какво ѝ се е случило, сега въпросът е кой и защо го е направил. Полицията тук е в миманса, появява се за кратко, но доверието в нея е слабо до никакво. Истинските разследващи са хората, които са я познавали, нейните съседи от пансиона, в който е живяла, и близките ѝ, които са посочени в поредицата завещания, които докачливата старица е писала и променяла многократно. Както е редно, намесена е ценна открадната брошка и едни заложени перли, а възможност да убият госпожата имат няколко души, всеки от които поема за някакво време подозренията, преди изненадващият – или не чак толкова – финал.

   “Убийство в метрото” се развива в разговори, разговори и пак разговори, тонове клюки, сплетни, ехидни коментари и разнопосочни обсъждания пак и пак на всичко случило се, като единствената наистина интересна линия  за мен бе направо хумористичната за смотания племенник на жертвата, който се оказва на местопрестъплението случайно и панически се опитва да прикрие това. Да, романът си е в традициите на криминалната проза от Острова, има дори и някакъв Удхаусов привкус в образите на героите и тяхната нелепост, но просто не е моята бира това. Дори за миг не се заинтригувах кой е убиецът, но пък първото ми предположение напосоки се оказа точно в десетката, рядък късмет :) Но поне имам д(п)овод защо е добре човек да има котка, а не куче, хич да не е.

  А като говорим за кримки, сега чакам с нетърпение новата среща с Антъни Хоровиц в “Огледални убийства”, за мен той чудесно комбинира традиция с модерност, доказателство за което са “Мозайка от убийства”, “Убийството е всичко” и “Присъдата е смърт”.

Сподели:

Facebook Twitter Email