Златко Ангелов за пореден път гостува в Книголандия, и то с ревю, каквото отдавна не бях чел – това не е само текст за една огромна трилогия, а много повече повик към всички ни да обърнем внимание на добрите български автори. Аз не съм чел Зарев, но след този текст просто няма как да не го направя, честно. И, моля ви, прочетете какво има да каже Златко, мисля, че е ценно.

   Други текстове на Златко тук са за “18% сиво” на Захари Карабашлиев (моето ревю),  “Картата и територията” на Мишел Уелбек и „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, а не е лошо да видите и представянето му на “Реквием за никого”. Около самия него има и две новини – той създаде свой блог – “До Чикаго без назад”Страници за хора, книги, места и мисли, и скоро на пазара ще излезе сборникът му с разкази “Еротични спомени”, но за него ще ви пиша аз, когато му дойде времето.

  Ето и какво е написал за трилогията “Битието, Изходът, Законът” на Владимир Зарев. Обединих трите книги под едно име, защото ми се струва естествено.

   641895zПиша тук, за да препоръчам една книга, която е различна – МНОГО различна – от книгите, които моят приятел Христо хвали. Книгата се нарича “Законът” и е третата част от трилогия, с общ брой на страниците на трите романа (“Битието”, “Изходът”, “Законът”) надхвърлящ 2000.

    Не се стряскайте! Щом един запален читател може за един-два дена да прочете 600 страници за Индия, и то описана от един западен наркоман, какво би му струвало да прочете поне 100 страници за България и така, за пет дена – може да не са последователни – да “глътне” една тухла, написана от нормален български писател, който цял живот е наблюдавал този народ тук, живял е с неговите радости и мъки и го е разбрал до майчиното му мляко. И книгите му са също толкова четивни, не те оставят да си поемеш дъх.

   По моето скромно мнение биха му пречили две неща: естествената любов на човека към екзотиката и естественото омерзение на човека от неговата неприятна, жалка, отблъскваща действителност. Ако имате други отговори, готов съм да ги чуя.

   Другата страна на този медал е, разбира се, какво ни кара да четем? Очевидно повечето хора четат, за да избягат от онова, което е около тях. Но забравят, че писателите на интересни истории пишат само за онова, което е около тях (писателите, демек). Ако приемем това положение за стандарт, местните – българските – писатели нямат никакъв шанс в конкуренцията с екзотичните. Но те пишат (и са екзотични за хората в Исландия, Аруба или Мексико) и, както се казва, трябва да сложат хляб на масата си.

   И ето, направи ли ви впечатление, че през 2011 година двата най-хвалени български романа, “Възвишение” и “Физика на тъгата”, са написани като екзотични по отношение на България? Авторите им хитро избягват да описват действителността около тях, а пишат единият за далечното минало, другият за митологемите в собственото му въображение. Доколко са наистина четени – макар и бройката на купените техни книги да е значителна – е уместен въпрос, на който няма кой да отговори.

   Но ако никой не пише за българските наркомани, скитници, новобогаташи, цигани, турци, интелигенти, властимащи и властгубещи, демек, за характерите, които израстват на тази почва и се осъществяват в това общество, и ако никой не чете малцината автори, които все пак се опитват да пишат за тези характери – как може това общество да опознае себе си и да се развива?

 153825_b     От друга страна, аз съм последният, който ще се възпротиви на четенето за удоволствие, четенето за избягване от действителноста, четенето за опознаване на другите страни, най-сетне четенето за възпитаване на собствените емоции, за обща култура и за разбиране на универсалните морални ценности – онези, които не идват от религията. И въпреки това, искам да препоръчам на всички – и подчертавам, особено НА МЛАДИТЕ ЧИТАТЕЛИ – една българска книга, която няма равна на себе си по своя език, реализъм, и нелицеприятно вглеждане в българското.

   В немско писателят Зарев го наричат “българския Балзак”. Сравняват го по сила с Достоевски. А в българско сигурно 
едва ли сте чували за него. Да не би немците да живеят на друга  планета? О, да, ще възразите, но кой ти чете днес Балзак и Достоевски? Моя отговор е – горко му на който не ги чете!

 Не че трябва да се четат само те, но без да сме ги чели от къде ще си вземем ориентира за онова кое е хубаво и кое лошо? Аха, подсмихвате се, този иска да ни отнеме свободата, да ни наложи някакъв канон. Някакъв шаблон! Не, отговарям аз. Не става дума за шаблон, нито за нарушаване на личното пространство.

    Става дума тъкмо за онова, заради което по-горе никой в себе си не възрази, че четенето на чужди автори е привлекателно и заради екзотиката, и заради ползата. А ползата е, че четенето на истински големи автори изгражда личен вкус! Кой ще отрече, че афинитетът към книгите на добрите български автори не идва от някакъв личен вкус, изграден чрез четене на световни автори?

    Е добре, аз тук се осмелявам да ви препоръчам един български автор, който е световен. Но не казвам това, само защото той допада на моя личен вкус. Казвам го, защото той, чрез характерите на своята семейна сага, дава ключ към разбиране на много неща от онази действителност, която всички преценявате като, меко казано, трудна, нежелана и безперспективна.162730_b

    И го прави с най-привлекателните средства на белетристиката. Луд език. Ирония, която не достига до сарказъм. Хумор, който не се присмива. Характери, които си носят трагедията от рождение, но се борят и отстояват себе си срещу течението. Една река, чието течение помита всичко и заблатява онова, което хората изоставят и забравят. Миризми, които омайват или отчайват. Епохи, които се сменят без да променят сърцевината на хората. Мъже, които в своя идеализъм или сляп егоизъм убиват жените си. Деца, които избягват от бащите си. Но всички те, в своята красива невъзможност, неизменни пленници на това сякаш забравено от света място, за което тъгуват и милеят, макар и да го проклинат.

   Може ли да се напише така за България, ако не я обичаш до полуда? Ако тя не е всичко за тебе? Ако си гледал небрежно на своя път в нея и си употребявал своя език само като средство за препитание?

    Всички разбирате, че на такова малко място всеки опит да се преразкаже такаа книга ще я принизи и обезсмисли. Но когато стигнете до нейния невероятен финал, повярвайте ми, ще се почувствате прегърнати от любовта и съчувствието на нейния създател. И въпреки че тя описва една съкрушителна, разрушителна, човекопогубваща история, ще се изпълните с оптимизма, който се съдържа във всяка истинска любов.

   Аз препрочитам този финал често. Снощи, преди да напиша това, отново го препрочетох и се уверих, че той е оптимистичният финал на сагата за Вълчевите.

  Специално за хората като мен, които ще се вслушат в това ревю, пускаме в книжарницата и промоция и на трите книги:

Сподели:

Facebook Twitter Email