В Ленинград писателите, художниците и другите отначало бяха причислени към категорията доброволно опълчение. Необучени, почти невъоръжени, моментално ги хвърлиха срещу свежите германски сили. Всички загинаха. Доста скоро писателите, художниците, учените преминаха в категорията на златния фонд, който трябваше да бъде евакуиран и пазен. Отначало пращаха Шостакович по покривите да гаси запалителни бомби, после го изведоха от Ленинград със специален самолет. Много се гордееха и с едното, и с другото. От писателите и другите подобни скоро бе поискано същото, каквото и винаги, само че в по-голяма степен.

Ozone.bg

Ozone.bg

   Страданието на хората в Ленинград е сравнимо с това на хората от концлагерите – недвусмилено. Свободни, но умиращи, воюващи без оръжие, страховитият глад на блокадата трудно може да бъде описан, още по-малко разбран от хора като нас, които не са гладували. И макар исторически изследвания като “Ленинград. Живот под обсада” на Сергей Яров или романи като “Да спиш и да вярваш” на Андрей Тургенев да си струват четенето, то “Записки на блокадния човек” на Лидия Гинзбург бърка директно в раната – и я пренася от миналото върху душата на настоящето. Самобитно, различно, плътско и прямо – това смазващо четиво е било обследвано от много по-задълбочени от мен читатели, за да получи заслужената си слава на знаково свидетелство за едно свирепо време.

Месеци наред хората – повечето жители на града – спяха, без да се събличат. Бяга изгубили тялото от полезрението си. То бе потънало нейде, зазидано в дрехите, и там, в недрата им, се променяше, прераждаше се. Човекът знаеше, че то се превръща в нещо страшно… Беше непознато – всеки път с нови вдлъбнатини и ъгли, петнисто и грапаво. Кожата беше някъв лекьосан чувал, прекалено голям за съдържанието си.

 29338884   Без съжаление и без тъга Гинзбург проследява живота на един блокадник. От събуждането, бита му, детайлите на оцеляването му сам, през излизането му на улицата, тази улица, в която гладовете се срещата и разминават, отиването му на работа, уж работата му, докато гладът все така блокира мислите му, до яденето, което служи да залъже блокадния глад (“Блокадният глад беше добре организиран глад. Хората знаеха, че от някой невидим ще получат минимума, от който едни живееха, други умираха – това решаваше организмът”), разговорите на хората около него, посещението на дома, диренето на нещо за храна, и в крайна сметка връщането към дома, където въртележката трябва да започне отначало. Разговорите са това, което е основното в книгата, срещата на хората на ума, които водят своя различна война, актьорите, редакторите, писателите с техните постоянни препратки към творби и писатели, за които “механизмът на разговора работи, премила всичко по пътя си – боклука на завистта и тщестлавието, темите за живота и смъртта, войната, глада, мъжеството и страха, и горчивите дарове на блокадния бит”. Да, война е, германците са близо, страшно близо, но между тях и града е фронтът, където уж има всичко – и хляб, но и смърт, и хората сякаш биха предпочели да са там, или поне така си мислят. Защото бомбите, които падат нарядко, са страшни, но не чак толкова: “възможността да загине съществува в съзнанието на човека, но неговото непосредствено преживяване е гладът и особено страхът от глада и гладната припряност, която сляпо го устремява към целта.” Почти всеки ред от тази книга може да бъде изваден и цитиран, почти всеки ред е смайващ и смазващ в предаването на картината на повсевместния глад – и как животът въпреки всичко си продължава. Тук няма идеология, саможертва, слава или морал, просто оцеляване до мига, в който автоматизмът на тялото не превзема ума, за да задържи още малко биологичната ни машинария в движение.

Магазинът с неговите непререкаеми закони (той няма да приеме откъснат купон, няма да ви отпусне хляб за вдругиден) е доста добре организирано недояждане.

237783._SY475_   Не бях чел досега книга като “Записки на блокадния човек” и съм изпълен със страхопочитание към Лидия Гинзбург и нейната смелост и прямота. Да преживееш не само това небивало страдание, но и да го опишеш без мелодрама и съжаление, а с пряка, почти научна прецизност (на задната корица Димитри Биков го определя уместно като “биологически реализъм”), съчетана със сдържана поетичност – това е подвиг, който заслужава внимание, разбиране и вникване. Гладът е вечният спътник на човека до съвсем скоро – а дори и днес в много части на света взема своята дан. Историята на ленинградската блокада е събирателната история на всяка дълга обсада в човешката история – войната срещу всеки жител, срещу бебетата и старците, срещу неродените, срещу живота изобщо. В която дори оцелелите остават жертви завинаги.

Сподели:

Facebook Twitter Email