Днес в блога отново гостува Темз Арабаджиева, която преди време представи с чудно-пречудно ревю „Поет на портрет” на Иван Димитров, а сега е написала красив и личен текст за книгата, която прави абсолютен фурор от началото на годината и дори успя да стане най-продаваната книга на “Изток-Запад”, воглаве с “Радикална еврейска енциклопедия” на Петър Волгин. Аз все се каня да прочета мрачното изследване на Пенчо Ковачев, но не стигам до нея, така че за мен е удоволствие да ви представя гледната точка на човек, за когото поезията значи много, понякога всичко.

Защо умирам? И защо отново
смъртта приема образа на слово?

Иван Динков

     Аз не мога да напиша това ревю.

    Откакто „Изток-Запад“ се издадоха, че ще издават книга за българските поети-самоубийци, не спрях да я чакам. Бях досадна до безбожност в питанията си „Кога?“ (потвърждавам последното – Х.Б.)

    Но днес… Аз не мога да напиша ревю, макар че обещах.

     В корема ми от ранна сутрин расте кактус. Когато помръдна, усещам леките му убождания. Боли ме един стих по цялото тяло. Боли ме цяла книга. И за пръв път ми е противоречиво.

     Очаквах първата своебразна антология на българските самоубийци, с която да мога да намеря отговор и за себе си защо се поражда тази странна форма на ескейпизъм, откъде извира този свръхсилен Танатос. Исках да се удавя в по-дълбоко обяснение от стереотипното схващане за „твърде нежните души“, „страхливците“, обърнали гръб на света и предизвикателствата му. Чаках, спорех, разпитвах. Защото тази колизия между юридически позволеното и морално анатемосаното имаше нужда от такава книга.

     И въпреки това, след като едва преди малко разлистих последната страница… аз все още не мога да намеря отговор.

    Пенчо Ковачев се е постарал да създаде един изключително биографичен труд за известни и не толкова известни наши български поети, приключили по свое желание жизнения си път – като започнем от Петя Дубарова и Яворов и стигнем до Исаева и Веселин Андреев. Това определено е един огромен плюс за творбата, като вземем предвид малкото познания на повечето българи (без запознатите да ми се обиждат) за живота на нашите творци.

     Напълно рационално и логично авторът излага документи, мнения на близки, факти. Разказва случки с децата-все-още-не-поети, с първите им стъпки в света на литературата, с техните музи, с Ероса, който понякога става причина за Танатос.

    Естествено, причината защо се самоубива някой може да ни даде само самият той. Бях поразена от писмата на П. Пенев към близките му, преди да поеме нататък. Признавам, не бях попадала на тях. Те така ме усмихнаха и натъжиха, че отстрани със сигурност съм изглеждала интересна картинка: бледо момиче с ококорени очи и книга с такова заглавие в ръце се усмихва. Да усещам как са се изразявали, да усещам чистотата и мелодичността на изказа им… ме убеди напълно, че всеки човек е стихотворение, а да пишеш стихотворения и самият ти да си такъв е най-върховното естетическо изживяване за страничния наблюдател. И най-тежащо емоционалното.

    Но не мога да си кривя душата – усмихваха ме те, поетите. На моменти стилът ми идваше леко отегчителен, твърде фактологичен, в други срещах резки преходи от строго формалното към жаргонно или твърде емоционално изразяване. Споменаването на някои наши съвременници, за момента доста добри и известни български разказвачи, също беше лек шок. Нещо липсва. Затова не мога да бъда напълно патосна, както би ми се искало. Просто думите ми не идват. И словото ми се превръща в малка смърт.

    Но все пак – ужасно е щастливо, че някой възражда интереса към поезията ни. Защото талантливи поети има. Прекрасно е, че някой се опитва да защити именно тези, които няма как да разгърнат вече душите си и да ни заведат до дъното. И ни среща просто с тях. С Хората. С Човеците (колкото и изтъркано да звучи).

     Аз мога да пиша много и пак да не ви кажа същественото. Надявам се поне да съм събудила една малка поетичната лавина. А сякаш повече на книгата не й е нужно. Та само стиховете в нея казват всичко. И защото е средата на февруари, се надявам вие (след като прочетете книгата) да откриете защо се самоубиват поетите и да ми споделите.

    Аз просто не мога да напиша това ревю.

 

Сподели:

Facebook Twitter Email