Лукяненко, та Лукяненко. Продължавам с книгите му, след като “Чернова” ме израдва, а “Студени играчки са звездите” започна много, много силно. “Звездната сянка” е именно нейното продължение, в което високоморалният Пьотър Хрумов трябва да защити Земята от унищожение и то чрез най-доблестните възможни постъпки пред погледите на цял куп представители на чужди цивилизации.

  Всъщност тази част вече ми дойде малко в повече в посока захаросването. Героят наистина ми е твърде перфектен, твърде убеден, че трябва да върши “правилните” неща, пък каквото ще да стане. Твърде по холивудски. Готов е да се изправи срещу човечеството, срещу основните му еволюционни принципи на агресия и използване на положението за максимална полза… именно за да спаси човечеството. Нещо изпускам в цялата история – все пак проектирането на човешкия морал върху извънземен разум – още повече цял куп различни чужди цивилизации – не ми допада ни най-малко. Пришълецът ми бе по-реалистичен.

  Няма да се спирам върху действието, защото не искам да ви разкривам детайли, които да ви развалят четенето. Звездната сянка е едно много, много по-различно от очакваното място, но наистина е огромна опасност за света на геометрите и те логично местят цялата си звездна система далеч от нея. В тази част Лукяненко изгражда алтернативно действие, което само по себе си има материал за цял отделен роман – тук е логичен и обоснован и изгражда ясна динамика на избора – личният избор на всеки човек, допълнен с външна сила, способна да го осъществи. Но това е и уловката – човек не винаги постъпва според личните си убеждения, не винаги избира да следва сърцето си – и въпреки всички безумни клишета с последната фраза – понякого това е правилният избор. Да се откажеш от себе си не винаги е толкова лошо, а е напълно реална възможност, която трябва да бъде използвана.

  Сред тези възможности нашите герои временно се изгубват и попадат в различни ситуации. Но в крайна сметка навсякъде, където поглежда авторът, намира хора. Намира човеци със идентичен на нашия морал, разбирания и отношение към ценностите. От първите редове на “Студени играчки са звездите” няма и помен – онова реалистично минорно настроение от маргиналната роля на човечеството е изчезнала и остава само горделивостта на човека от самия него, неясно защо.

  Все пак сред книгата има моменти, които си заслужават – битката срещу еко-фанатици (в едно ревю на книгата прочетох, че явно е играл Star Craft в този момент и не харесва зерговете), възможността за личен, обособен рай и има ли смисъл от него и още няколко определено интересни теми, които за мое съжаление Лукяненко просто е оставил в зародиш.

  Краят на книгата… о, не, не, не и пак не. О, не. Имам чувството, че Лукяненко е имал краен срок и просто е трябвало да вмести някакъв зявършек в него. Този край е абсолютен контрапункт на началото на книгата, на изградената неприязън към йерархичната система в галактиката. Ще кажа нещо грубо – краят си е направо типичен за руснак, който жадува държавата му да бъде на една нога с големите на политическата сцена. Има я тази малоценност, която на всяка цена трябва да бъде компенсирана с висок морал и доблест, които по неясна логика обезателно водят до успех. Е, не, няма такова нещо.

   Ок, тази част побалансира мнението ми за руския фантаст, което беше на път да се позиционира в силно положителни краски. Откровено далеч по-слаба от първата, далеч по-проста, по-тийнейджърска, далеч по-лесна за смилане. Което ми е безинтересно. Просто от позитивизъм и нелогично високоморални постъпки ми се повдига.

  Още ревюта на книгата има в “Палатков лагер за пингвини”,“Блогът на Фил” и “TANSTAAFL”.

   Мисля да продължа със “Спектър” или Патрулите, още не съм решил.

Сподели:

Facebook Twitter Email