Жанр: Роман

Издателство:

Автор: Ивайло Борисов

Корица: Мека

Година на изданието: 2012

Страници: 224

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Ивайло Борисов е отново тук и готов да сипе хейт с мощта на руска „Катюша“ (и дори съвременната й ъпгрейдната версия ГРАД-9К51). „02. Екзистенциален роман“ е достойното продължение на своя предшественик „01. Неприличен роман“ и е новото бойно поле на култовия герой Бенедикт Томов, който има проблем с целия свят и основно с българското му кътче – онова, забутано в едно ъгълче и в общи линии незабележимо, но за сметка на това усърдно пъчещо се от патриотарска, историческа, духовна и каквато се сетите още въобразена гордост. И Бенедикт държи пространно да обясни що за идиот е хипотетичният среден българин.

Както и в първия роман, така и тук страниците са използвани основно за масов хейтъризъм. Този път Борисов стига до висините да хейти хейтъризма дори, което си форма на висш пилотаж в това достойно изкуство. За разлика от първата част обаче тук действието е далеч, далеч по-малко, много повече са пространните атаки наляво и надясно, напред и назад, нагоре и надолу – бе лайна летят във всички посоки и не винаги са метафорични.

Харесвам как непосредствено пише този човек и това си е. Харесват ми и кучешките фекалии в лицето на тв астроложковрачката, да не говорим и за особеното му чувство за справедливост, което далеч надминава съдебната такава. И знаете ли в кой момент разбирам, че наистина се кефя на книгата – когато сред страниците виждам разкритикувани неща, които самият аз правя и в които вярвам, и бързо плъзвам поглед по следващите редове, за да видя дали пък не съм назован – е, авторът е решил да не ползва имена, за добро или лошо. И все пак не ме хваща яд срещу него – напротив, позачудвам се дали, аджеба, гредата не е в моето око. После решавам, че не е и продължавам да чета с кеф 🙂

Борисов не спира оръжията си за масово обругаване пред нищо, а два пространни памфлета срещу хомосексуалистите и феминистките завличат героя му както под светлината на прожекторите, така и под тъмата на затворническата килия, та макар и за кратко, но много болезнено.

С две думи – романът според мен е с една идея по-слаб от първия и то именно заради това, че не се случва почти нищо. Бенедикт е затънал в кинтоимането и се чуди в каква беля да се забърка, но този път това не му се отдава толкова добре. За сметка на това колоритните описания на бита и привичките на нашенците са повече от чудни, хилих се доволно и бих цитирал цял куп от тях… ако не ме мързеше да ги преписвам от книгата (ако я имах на файл, друго щеше да е).

Естествено, че не съм съгласен с куп неща, които Ивайло Борисов пише. Е, и какво от това? Кефи ме, че не му пука да ги напише, че не го е еня да спазва някаква дебилна политкоректност, че не се покрива зад нежното позитивийстване, което все повече се налага по социалните мрежи, за „да не дразниш хората“. Ми аз обичам да ги дразня и също не ми дреме особено, че наранявам нечий религиозни, патриотарски или конспирационни чувства, които трепетно изпълват ежедневието му със задоволство, че е НАД останалите, щото вижда ИСТИНАТА – че Бог, България или рептилиите са над всичко. Хейтърството е достоен занаят, защото е от малкото неща, които могат да вбесят наистина качествено някой идиот. Не че ще го промени. Но поне за малко ще го изтръгне от самодоволството. Все пак е нещо.

Знам, че този роман няма да бъде четен от жертвите си. Затова поздрави на всички, които ще му се посмеят и ще продължат с живота си напред, защото липсата на чувство за хумор е първият и основен проблем на човешкия род.