В течение на петдесет и три дни немногобройните сили на защитниците успяват да устоят на натиска и да объркват плановете на могъщата османска армия; те са подложени на най-тежкия артилерийски обстрел през Средните векове, при това от най-големите за времето си оръдия – според статистиката са изстреляни 5000 залпа, за които са използвани двайсет и пет тона барут. Те устояват на три големи атаки и участват в десетки по-малки схватки, убиват неизвестно колко хиляди османски войници; разрушават подземни тунели и обсадни кули; сражават се по море, извършват нападения извън крепостните стени и водят мирни преговори; и през цялото време неуморно се трудят, за да подронят бойния дух на врага – и всъщност са били много по-близо до успеха, отколкото са предполагали.
Спомням си, че в Университета един от асистентите ни описа система за класификация на историческите събития според промяната, която настъпва след тях – и за моя и на колегите ми изненада падането на Константинопол през 1453 г. не се броеше за ключово събитие. Причината – че е било предопределено да се случи и реално не променя нищичко. След това във всяка историческа книга, минаваща и през този период, срещах сходни твърдения за това събитие – че се случва неизбежното. Но ето тук идва книгата на Роджър Кроули „1453. Падането на Константинопол“, която навлиза в детайлите – и ясно показва, че ако да, събитието е малко или много неизбежно в исторически план и последната византийска отломка (или на Източната Римска империя, ако щете) е обречена да падне, но това, че се е случило точно при тази несравнима по мащаб и технологии обсада, далеч не е предопределено.
Кроули започва своята история с предишните мюсюлмански обсади на града, които „оставят богато наследство от мюсюлмански митове и фолклорни сюжети, които се предават от поколение на поколение през следващите векове“. „Византия е не само последната наследница на Римската империя, тя е също така първата християнска държава“, пише той, и пространно описва как нейната столица е съградена да отразява триумфа на монотеистичната религия в прослава на Исус. Това обаче върви ръка за ръка не просто с фанатична религиозност, но и с придружаващо суеверие и фатализъм, които са особено обострени в последните мигове на някога могъщата държава. Разделението заради унията – последният плах опит за помирение след Схизмата от 1054 г., е огромно и дори в дните на османската обсада огромната „Св. София“, където е отслужена преобладаващо католическа литургия, остава празна.
Същевременно щателно се проследява и ситуацията при османците, която е далеч от спокойна и сигурна, един неуспех на обсадата би обрекъл Мехмед II на детрониране и дори пореден рунд на гражданска война, тактика, която византийците вече са използвали, като дори в този момент зад стените на Константинопол се укрива кандидат за султанския престол. Но този владетел е различен – Кроули описва неговата маниакална фиксация върху столицата на Византия, вековната мечта, която и ред наши владетели измамно са се надявали, че могат да завладеят. Късноримската защитна технология е твърде висока топка за следващите векове нашествия, но както е известно, в тази обсада за първи път артилерията дава решаващо преимущесто на нападателите. Оръдия са изливани дори на самото бойно поле, отбелязана е ролята на унгареца Орбан, но основните адмирации според Кроули са за самия Мехмед, който методично и със смайващ педантизъм извършва истински логистичен подвиг, за да подсигури армията си и нейното въоръжение по време на обсадата. В това число влизат и построяването на крепост, която да възпира евентуални подкрепления, изкопаването на тунели, изправянето на обсадни кули, пренасянето на кораби по суша и какво ли още не.
Буквално ден след ден авторът описва ситуацията в двата лагера, опирайки се на многобройните свидетелства от периода, проследява как византийците отчаяно се надяват на помощ от Венеция или Генуа, а османците си имат наум, че всеки ден закъснение може да ги изправи срещу вражеска армия в гръб. Същевременно научих интересни детайли, свързани с изригване на вулкан на 2000 км от града, който води до неразбираемо за тогавашните жители понижение на температурите, както и до светлинни явления, които турците тълкуват като предзнаменование за успех, а ужасените жители на Константинопол – като знак, че божията благословия е вдигната от града. Същото се отнася и до частично лунно затъмнение, което пак докарва до истерия суеверните хора от периода, рано е още за науката и нейните простички и верни обяснения на тия явления, които още не са стигнали до всички, де.
„1453. Падането на Константинопол“ може да се чете като приказка – Роджър Кроули я е написал така сладкодумно, с внимание към детайла и с коректно позоваване на свидетелствата от периода. Наистина останах впечатлен от това колко близо са били защитниците на Константинопол да оцелеят и след това изпитание, но и от неистовите усилия на османците да вземат своето. Определено приносна историческа книга, препоръчвам.