Николай Петев е едно от знайните имена в българската литература, макар да не съм сигурен колцина от младите четящи са го чували, още по-малко чели нещо от него. Аз не бях. Затова и подходих с уважение и респект към „17 есета против този свят“ – шепа кратки, кротки, красиви текстове, без словесни лупинги и лишени от знайните хватки на занаята. Просто един човек, който пише за това, което обича, и повече – това, което не обича в света около ни.
Четейки, не винаги разбирах гледната точка на Петев, нерядко в себе си усещах съпротива към подобен мироглед, особено в песимизма му за света, който аз гледам от съвсем друга гледна точка – като най-доброто време за живеене изобщо в историята, поне в оня златен милиард, към който имаме късмета (друг е въпросът дали го съзнаваме) да се числим. Но пък уважавам гледната точка на човек много видял, много чувствал с онова префинено светоусещане, което има творецът. Все пак трябва да се има и предвид, че това са текстове, писани в протежение на последните две десетилетия, така че сбират в себе си наистина горчиви времена:
Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета.
Разбирам и тъгата му по времена, когато българската книга е била уважавана. Когато и българинът вероятно е бил по-уважаван, нещо, което днес видимо не важи, когато дори и 100-дневни протести на будната част на обществото предизвикват само прозявка и гузни оправдания в заетите да глозгат кокала озверели от алчност властници.
В България само човекът е по-унизен от българската книга.
И да не забравя любовта, без която, клиширано, но вярно, просто не може:
В една от нощите, когато рисуваше някаква нова азбука по гърба й, видя няколко бели косъма в косата й, които му създадоха напрежението, че и тя като човечеството може да отмине.
Радвам се, че имах повод да се докосна до тази кратка, но наситена книга. Може би след 20-30 години ще я разбера още по-добре, когато собственото ми виждане за света вероятно ще се е повгорчило и приземило.
От същия жанр
