Да започнем по-отдалеч. Едно време в университета се бях запалил по книгите на Виктор Суворов, особено харесвах „Ледоразбивачът“ и „Денят М“, които развиваха тезата, че Сталин е готвел мащабна и уннищожителна инвазия срещу Райха и всъщност Хитлер нанася изпреварващ удар, който е единственият шанс за спасение. Тази идея продължава да съществува, но липсата на достъп до съветските архиви от Втората световна война (а какви ли не тайни има там!) осуетява възможността да бъде адекватно доказана. След това трябва да въведа важна книга като „Зимата идва“ на Гари Каспаров, като напълно приемам, че тя е крайност, но събитията на изток от нас притеснително се напасват с тази крайност. И тук идва „2017. Войната с Русия“ на ген. Ричард Ширеф, който е роман в областта на спекулативната история, каквито по принцип много харесвам.
Тази книга има две страни. Едната е, че представя по изглеждащ достоверен начин колко сложна организация е НАТО и колко неподготвена е организацията за мащабен конфликт. Онова страшилище, с което са плашили до смърт нашите родители, вече го няма след десетилетията мир (визирам липсата на мащабни надлокални конфликти, които включват повече държави). Алиансът е оплетен в политически проблеми, а военните сили са все така ограничено национални и неспособни на ефективно сътрудничество на бойното поле. Същевременно дори водещи страни като Англия и Германия са отслабени военно след поредния рунд икономическа криза.
В кигата обаче точно НАТО трябва да се изправи срещу открита инвазия на руски войски в Украйна и след това в Литва, Латвия и Естония, завършваща с бърза и брутална окупация. И е изправена на ръба на разпада при първото сериозно предизвикателство след разпада на СССР в началото на 90-те (само ще вмъкна, че преди месец-два в офиса дойде договор с подписа на Горбачов, и като историк не мога да не изпитам вълнение, като знам същия този подпис под какъв светопроменящ документ стои).
Втората страна е литературната. Тук нещата не са сработили – героите са банални, черно-бели, като в американски екшън, добрите западняци и лошите руснаци, без дори най-малък опит за дълбочина и наистина превръщане на този видим политически манифест в роман. За мен „2017. Войната с Русия“ изобщо не може да се нарече роман, защото се проваля изцяло на ниво сюжет, на диалози, изграждане на психология на героите и ангажимент на читателя към техните преживелици – просто не се получава, а вероятно не е била и това целта. В този момент, само два дни след като свърших книгата, не се сещам за нито едно име от „добрите“, но пък „лошия“ Вронски го запомних, това име не се забравя 🙂 Особено сцените от Москва звучат като лошо режисирана пародия – Путин и приближените му пространно и напоително обсъждат помежду си какви перфидни неща са свършили в последните години; дори да има видима истина в изложеното, самата форма на пресъздаване на такива разговори ги прави абсурдни. И, по дяволите, наивният край съсипва цялата сила на предупреждението, което се предполага, че тази книга трябва да носи.
„2017. Войната с Русия“ според мен е апел към политиците да инвестират в превъоръжаване и формиране на боеспособни части, които да послужат най-малко като предупреждение към руския президент, ако реши да продължи с агресията, на която вече станаха жертви Грузия и Украйна. Защото заграбването на Крим му се размина безнаказано, а всички знаем докъде доведе сходният сценарий през 30-те години. За съжаление не мисля, че тази форма е удачна за целта, която преследва – личните ми убеждения са в синхрон с желанието на автора за силно НАТО, което да не позволява прекрояване на граници в Европа, но дори при това положение не мога да харесам книгата. Дори по-скоро този опит за роман според мен показва плашещо ясно слабостите в алианса, който като нищо може да рухне дори без война, особено с присъствието на перчемлията в Овалния офис (Ширеф е заложил на силна жена-президент в своя сюжет, лоша прогноза). Това му се казва да опиташ да изпишеш вежди, а да избодеш очи.
От същия жанр
