Когато Кинг се заеме с нещо, го прави сериозно. И то много, много сериозно и хич не играе на дребно. От сюжета на “22 ноември 1963” би могло да стане чуден средно дълъг разказ, стегнат и изчистен, но вместо това имаме една прекрасна тухла от 800 страници на български, в която краят на петдесетте и началото на шейсетте години в САЩ оживяват по изумителен начин. Романът е всъщност посветен на тях, само че Кинг умело скрива това под предизвикващата сърцетуп у американците трагична история за смъртта на Кенеди (също както Макс Брукс не пише за зомбита в “Z-та световна война” всъщност). Кралят на ужаса този път не вика чудовища от селенията на въображението си, а задава любимия спекулативен въпрос: “Какво би станало, ако Кенеди бе оживял?” Че и отговаря. Друг е въпросът дали ви харесва отговора…
Стивън Кинг не се е задоволил да прати човек в миналото, който да се опита да предотврати убийството на американския президент. Вместо това го запраща цели пет години по-рано и му поставя огромно количество изпитания, преди да се окаже изпочупен в Далас на 22 ноември 1963 г., когато изстрел проехтява от шестия етаж на книгохранилището, край което минава кортежът на Кенеди (един съвет – не гледайте видеото от убийството, стана ми зле от кадрите как куршумът се забива в главата му). Джейк Епинг е гимназиален преподавател със свръхскучен живот, но обстоятелствата го принуждават да поеме чужда мисия, която трябва да промени миналото. А то от своя страна умее да се защитава по най-брутален начин…
Краят на 50-те – началото на 60-те са годините на детството на Кинг. Онези години, които той описва и в “То”. Преминавайки през Дери, Епинг (който вече е Джордж Амбърсън) дори се среща с две от децата, които току-що са спряли за първи път клоуна Пениуайз. Атмосферата на градчето полъхва и от тези страници, но този път ролята на зловещо селище е за Далас, черните краски за когото Кинг не пести ни най-малко. Неговият герой е поставен пред нещо наглед лесно, но всъщност адски сложно – да заживее 50 години назад, без компютри, без мобилни телефони, с много пушачи, под фалшива самоличност и мисия да спаси едно семейство от полудял ненормалник с чук, едно момиче от заблуден куршум и в крайна сметка – самия Кенеди от мерника на Лий Осуалд… само че първо трябва да е съвършено сигурен, че именно той е убиецът, за да не се окаже, че някоя от десетките конспиративни теории е всъщност вярна…
Учителят се напасва добре с миналото, още повече че там е евтино, хората са приятни и терористичната параноя и мерки за сигурност не съществуват. Дори пистолет се купува за минути. Въоръжен и с достатъчно количество спортни резултати, финансовото му бъдеще е уж безоблачно, но всъщност твърде рисковано – анонимното залагане е далеч напред в бъдното, а всяка по-голяма печалба буди подозрения и нежелани срещи… както Джордж ще установи. Да, има и любов, и то от най-прекрасната, най-силната, онази, която може да надмогне всичко… любов отвъд времето. Всъщност романът е за тази любов, каквото и да ви говорят.
Животът на Джордж Амбърсън за тези 5 години е изумителен, наситен, вдъхновен и жив във всяко едно отношение, а неговото систематично проследяване на Осуалд си заслужава, лично аз научих доста за този психар, каквито и у нас се разхождат по улиците, но да не задълбавам в тази посока.
“22 ноември 1963” е прекрасна творба, която доказва, че Кралят още може да пише фантастично и увлекателно, независимо от дължината, не както във въздосадната “Дума Ки” например. Също както в “Под купола”, големината на романа тук е плюс, огромен плюс, защото държи повече, а такива книги човек не иска да свършват. Препоръчвам изрично романа и макар да считам за неправилно преводът да се разделя на трима души, реално при нормално четене разлика няма, не съм и търсил такава.
Миналото е променимо. Но дали промяната е за добро?
