Грешно подходих към тая книга, неясно защо си мислех, че е експлозивен и бърз екшън, та я пъхнах в раницата за рейса към Варна. Разположих се удобно на седалката, което с моя ръст е винаги нещо относително, и се зачетох, понапечен от слънцето и в очакване на славна книжна седмица. Книгата си течеше бавно и меланхолично, докато осъзнавах, че екшънът няма да дойде, че вече се е случил, че само спомените за него са налични… и е време за изплащане на дълговете.
„25-ият час“ на Дейвид Беньоф (да, онзи David Benioff) е приятно написана драма за последните часове на свобода на мъж, който в живота винаги е избирал лесните решения. Растящ в бедност, в постоянна нужда да се доказва колко по-умен и интересен е от всички, Монти Броугън затъва бавно в търговията с наркотици, но без излишна жестокост и насилие – просто момче, което гради луксозния си начин на живот върху пясъчни основи. Около него са и приятелите му, които също съзнават, че животът не им е предоставил това, което са мечтали – единият е богат борсов агент, другият даскалува в мизерия, и двамата не са щастливи, но по много различен начин. Драмата на последния ми допадна най-много с трагичното му увлечение по негова ученичка, която се разминава с Набоковите страсти, но не с много.
Книгата описва последните часове на Монти, който трябва да избере дали да влезе в затвора на следващата сутрин, да избяга и да провали живота на близките си, или да си тегли куршума. Спомени, равносметки, малко съжаления се смесват с алкохол и разговори за добрите стари времена, когато животът е можел да поеме в друга посока. Беньоф изгражда майсторски образите на своите герои, но макар да се опитваше всячески да направи главният герой трагична фигура, особено подхлъзвайки ни в началото със сантиментална история как Монти спасява полумъртво куче и то му става верен другар, на мен ми бе невъзможно да изпитам съжаление към него. Извършил си глупостите, плащаш си за тях – един от малкото си, които ще получат заслуженото за деянията си, но какво да се прави.
Книгата притежава меланхоличен чар с подминаването на деянието и описването почти само на часовете преди началото на разплатата, на сбогуването на един мъж със света, с любовта, с приятелите и близките. Според мен може да се открие и умерена библейска аналогия с Тайната вечеря, с наличието на Юда, на пиршество, на очакване, че ще се случи нещо необратимо и трагично. И отново главният герой има контрол върху съдбата си, но не знаем дали ще се подчини на повелята.
Ще гледам и филма по книгата, може би все пак Едуард Нортън би могъл да промени малко мнението ми.