Стискайки пръстите на момичето, той осъзна колко студена е собствената му ръка. През цялото време съм бил в агония, мина му през ума. Студен съм като лед. Ако тя не ми беше подала ръка, щях да умра тук и щеше да се наложи да репатрират трупа ми до Ню Йорк.
И друг път съм казвал, че много трудно се наканвам да чета книги с корици, които ме отблъскват – години не обръщах внимание на прекрасната „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис по тая причина, години бавих и прочита на „2666“ на Роберто Боланьо, макар на всеки панаир да я мислех. От друга страна, го имаше и прекрасното ревю в „Литературата днес“, което все ме тикаше към нея. И сега, 1000 страници по-късно, но и триста от тях, които ми се сториха като хиляда сами по себе си – главата/книгата „Престъпленията“ – ето ме разбрал-недоразбрал. Защото ако някой ви каже, че е разбрал изцяло този мастодонт, то или е призракът на Боланьо, или наглее.
Още в началото в стъпителните думи читателят се ориентира, че книгата може и да е недовършена, а може и да си е завършена, просто да е тип уроборос, който си захапва опашката и няма начало и край. Защото този роман, замислен от Боланьо като магнум опус, минава през планиране да бъде вивексициран на пет отделни книги, но в крайна сметка излиза така, както си е – почти необятен и възможен за четене в произволна последователност на петте глави/книги.
Началото при литературните критици е така измамно. В лежерно темпо Боланьо ни запознава с четирима интелектуалци, които са запалени по един и също не твърде популярен немски писател с причудливото име Бено фон Арчимболди. Той и едни чудовищни убийства са двата централни стълба на книгата, изберете по кои да се качите – из избрах писателя, неговата одисея е по-понятна и не толкова ужасяваща. Интелектуалците, трима мъже и една жена, завъртат една от онези комични истории тип филм на Уди Алън, като се раздвояват между голямата страст на живота си – критическото осмисляне на немалкото творби на Арчимболди и пътуването от една на друга литературоведска сбирка, и оформящите се в тях емоции от чисто човешки и плътски тип. Човещината в крайна сметка надмогва интелектуалната панировка в една лондонска нощ в злополучно такси, а по-късно в напразно издирване на химеричния автор те се оказват и в малко градче в Мексико, където всичко започва и всичко свършва.
Втората, най-кратка глава е за мъж на име Амалфитано и неговата пламенна любов с красива жена със сложен, лудат характер. Тази линия повежда между двата бряга на Атлантическия океан и в крайна сметка въвежда в историята най-красивата ѝ част, едно младо момиче на име Роса, което живее в града, в който жените умират твърде често и по крайно жесток начин. И една книга, която започва своя полет на простора. Третата, „Фейт“, отвежда на север, където един цветнокож журналист от вестник, списван от чернокожи само за чернокожи, започва своята собствена одисея, която ще го отведе от миналото на движението за граждански права до един нелеп боксов мач в същото това мексиканско градче, където ще открие – баналному – себе си. И то чрез Роса и една психедилична нощ, която ще го нокаутира.
„Престъпленията“, както споменах в началото, сякаш е дълга хиляда и повече страници. Никой не може да ви подготви за разтърсващата поредица от убийства на жени, които Боланьо описва едновременно еднотипно, по шаблон, и разнообразно. По шаблон е участта, която ги застига, свирепа и почиваща, както всичко наистина страховито в книгите, на истински случаи, а разнообразни са техните животи, в които писателят ни позволява да надникнем, макар и за кратко – и постепенно, като движение в концентрични кръгове, разширява и вдълбочава този свят, който предните три книги вече са щрихирали немалко. Тук е сърцето на книгата и то е пронизано с нож – неведнъж.
И накрая, ако човек е преплувал тоя океан от кръв – а изкушението да оставя книгата и да се удавя просто в него беше наистина голямо, кошмарни часове прекарах, в които удоволствието от четенето отстъпва на много заден план пред методичното прекършване на всяка надежда за човечеството, идва главата-изкупление: „Арчимболди“. В която тази сянка, която бе преследвана като призрак в другите части, се вплътнява. Тук вече повествованието влиза в хронологичен и приятен каданс, най-малкото защото от втрисащото в емоционалните си изстъпления Мексико се завръща на познатия европейски континент сред познатото му самоубийствено стремление около Втората световна война. През съдбата на бъдещия писател Боланьо описва германската гледна точка към войната, жестокостите на Източния фронт, а в крайна сметка и крайностите на нацистите през образа на един банален до смърт чиновник, който по неволя става масов убиец – и на свой ред жертва. Имаше моменти, в които си спомнях за друга безбрежна книга, „Доброжелателните“ на Джонатан Лител. В тези последни страници на романа Арчимболди-to-be постепенно започна отново да губи плътност, а една майка трябва да поеме битка, която пак отвежда към Южна Америка и оня прокълнат град. За да се изпълни предопределеното и предните глави/книги да започнат на свой ред в миналото/бъдещето.
В горните редове не съм обхвал и малка частица от „2666“ на Боланьо, за името на която овреме ще научите да не търсите обяснение (но ще търсите, защото така работи нашият мозък), но пък в края има хубаво предположение в една финална и много полезна бележка. Този роман събира стотици герои по страниците си, някои са наглед водещи, други едва-що се мярват, но кой може да каже дали ролите им са точно такива, каквито изглеждат. В този роман е събран цял един век през съдбата на един писател-призрак (неизбежно търсех в образа му този на Ромен Гари), както и осмислянето на разликата между европейците и южноамериканците, които колкото си приличат, толкова сякаш са от различни планети.
Чилийският писател оставя на своите читатели цял океан и ги оставя да правят каквото си искат – собствени Велики географски открития, целно или безцелно плаване сред простора на думите му или отчаяно дирене и спасяване на удавниците от дъното.
Още по темата
