Първата ми среща с тандема Андерс Руслунд и Бьорг Хелстрьом бе с „Три секунди“ – трилър за реалността в шведските затвори и един внедрен в зандана престъпник, който има да изпълни смъртоносно опасна мисия, за да бъде разбит всемогъщ криминален клан. Същият герой продължава своята дейност с още по-високи залози в „3 минути“. Пийт Хофман се издига в рамките на колумбийски наркокартел – създадена му е нова самоличност на опасен рецидивист, семейството му живее под измислени имена, а той рискува всеки ден да загуби всичко. Но алтернативата е доживотен затвор в Швеция, а това не го блазни особено.
Буквално трима души знаят истината за самоличността на Ел Суеко – Шведа. И точно това, което му осигурява така нужното прикритие, се превръща и в присъда. Защото висш американски политик, обявил своя лична война на наркотиците и ефективно работещ за разбиването на наркопроизводсвото и търговията, е пленен от колумбийските бунтовници, които закрилят кокаина като най-важен експортен продукт на държавата. И САЩ реагират по обичайния начин – обявяват нова война на терора, набелязват публично топ целите си под формата на карти за игра, и започват да ги елиминират по високотехнологични начини. И проблемът е, че в списъка им е не само шефът на Ел Суеко, но и самият той. И никой от висшите ешелони на властта не желае да се посрами, като признае, че са сгрешили – и присъдата остава в сила независимо от усилията на вербовчиците му.
И сега Хофман трябва да се спаси. Има известна помощ, така че надеждата съществува – дори в момента, в който е на прицела на елитни командоси. Но по-важното е да опази семейството си, най-свидното нещо за него. Защото една от второстепенните нишки в книгата е силата на бащината любов. И как и най-голямото чудовище може да обича. А после да отнеме чуждата обич.
„3 минути“ отстъпва по реализъм и динамика на „3 секунди“, личи си, че авторите не са на „своя“ територия. Планът за освобождаване на пленения и измъчван жестоко политик е достоен за треторазреден американски екшън, но не и за трилър с такава амбиция и с автори, които вече са ми доказали, че могат да пишат брутално реалистична проза. Има, разбира се, много силни странични линии – като тази за децата убийци, които получават 200 долара и пистолет с два патрона, и стават сикарио, което е източник на огромна гордост за тях. Или методологията за създаване на подплата за куфари от кокаин без мирис, който обучените кучета не улавят. Или начините за вкарване на дрога в САЩ и Европа с миниподводници, това беше суперинтересно. И особено темата, която властваше и в предната книга – доколко защитниците на закона имат право да го нарушават в името на това да хванат по-големи и по-опасни риби.
И пак, и пак ме впечатлява дивашката жестокост, свързана с организираната престъпност. Няма дъно човешката изродщина.
От същия автор
От същия жанр
