Привилегия е да се чете прозата на Ганка Филиповска, казвам го прямо и без уговорки. Самото четене като акт, като наслада, като почти физическо удоволствие може да бъде отделено от проследяването на съдбите на героите. За мен лично тя е завършен стилист; умее както да гради основи и носещи колони в модерен стил, така и да черпи от цялото богатство на българския език, добавяйки колоритни и точно поставени на място фризове и украси. Това си пролича ясно в „Сонет 130“, където тежката тематика доминираше, но самите разкази се четяха така, както се пие греяна ракия в зимна вечер. Сега в „30 щриха за любовта“ имаме, от една страна, затвърждаване и леко надграждане в първата част, и мощно нахлуване в историческата проза във втората, от друга.
Без съмнение има известна повтаряемост в сюжетите на разказите, което може да бъде пренебрегнато в името на талантливото писане, но ми се иска повече вариативност в героите и техните съдби (отварям скобата, за да призная, че съм чел нейни разкази в съвсем различен стил и са също прекрасни, но оставям на нея решението дали ще ги публикува в книга или по друг начин). И тук тежките житейски драми прекършват героите, подмятат ги като парцалени кукли, но те не превиват глава, а се борят със скромните си сили, с негероичните си характери, борят се повече със себе си, с неумението си да надмогват трудностите, отколкото със самите трудности. Сред всички тия разкази един се отличава рязко и поздравявам авторката и редактора Митко Новков за смелото решение да го оставят като черна врана сред невъзможно ято бели лястовици – „Покажи се, Райко“ е разпуснат, фриволен, груб и безцеремонен, като шамар по време на смирена религиозна церемония. Това е възможно само в сборник да се направи, да се вмъкне нещо противоречиво, различно, умишлено поставено не в началото и не в края, а като камък по пътеката, като изпитание за тези, които внимават, и проверка за тези, които не.
Втората част е с исторически разкази, развиващи се по време на османското владичество. Тук стилистиката рязко се променя, а българският език се оцветява като страните на ябълките, обърнати към слънцето. Няма да правя сравнения с Хайтов, Йовков и другите класици, това ще събуди само противоречиви реакции, но разказите са прекрасно написани на вкусен, осезаем език. Трябва да призная обаче, че тематиката на няколко от тях не ми допадна, противник съм на това сладострастно опияняващо описание на османски зверства, на героични девойки и плискаща напусто, само заради насладата от злото, кръв. Историята на този полуостров е противоречива и пъстра, както смело показва Георги Божинов в „Калуня-Каля“ например, и не мисля, че това продължаващо едностранчиво предъвкване (дори и прекрасно написано) на страданията български е нужно. По никой начин зверствата не бива да бъдат отричани, разбира се, имало ги е, но много повече неща са се случвали тук, много по-разнообразни и нюансирани са били отношенията между народите по тия земи, не еднозначно между беснеещи поробители и красива, но безпомощна рая, търпяща безропотно вековния им гнет. Припомних си разказите в „Балканска сюита“ на Петър Делчев например, където се излизаше от този шаблон, а мощта на написаното не намаляваше и на йота.
Забравих любовта, виждам, пък уж зачетох този сборник именно с идеята да пиша за него около вчерашния празник на влюбените. В „30 щриха за любовта“ я има, но не е романтична, не е натрапчива, не е захаросана и увъртяна в розова мъгла като памука по панаирите. Любовта тук не е просто между мъж и жена, които сякаш са отграничени от света и никой не им пречи да са отдадени изцяло един на друг – вместо това е показана с много лица, не всички от които са красиви и вдъхновяващи. Всичко е любов, всичко е страст и увлечение, дори и движещите ни тъмни мераци и не чак толкова красивите и невинни пориви. Любовта в този сборник е човешка, недостойна, грешна и неправилна – и точно с това толкова истинска.
Още за книгата вижте в „Аз чета“ и „Под моста“.
От същия автор
От същите жанрове
