.…и той откри, че какъвто и избор да направи, ще сбърка.
Предизвикателството на тези близо 800 плътни страници с дребен шрифт може да откаже мнозина. Но като човек, който два пъти е чел от кора до кора „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, това не ме притеснява изобщо. Забавих се толкова с четенето на „4 3 2 1“ на Пол Остър, защото началните отзиви за нея създаваха впечатление за мъчен за четене роман, като онзи на Пинчън, който поне дузина хора около мен започнаха, но нито един не завърши. Но Темз от „На по книга, две“ разсея тази ми заблуда и ми го препоръча – и се оказа права. Книгата се чете леко и приятно – просто е нужно да не си поставяш норми, да не се заричаш кога ще я завърших, да не позволяваш да падаш духом от факта, че броденето из нея ще продължи дълго, много дълго, в моя случай цяла седмица, нещо, което крайно рядко се случва, както свидетелства този сайт. Още повече че буквално миналата седмица четох нещо като антипода на този роман – „Ето ме“ на Джонатан Сафран Фоер, който пак разказва за една еврейска фамилия, но с акцент на диалога и лекотатата, и ако там формата и хартията да създават впечатление за още по-мащабен роман (а е само близо 600 с.), то за неговото четене бе нужен едва един уикенд, просто стиловата разлика си казва думата. Усещам, че ставам бъбрив, но съм под впечатление на книгата, няма как.
Съмнявам се, че някой от запалените четящи не е подочул нещо за „4 3 2 1“. Историята на Арчибалд Фъргюсън и неговото семейство, на хората около него – приятели, любовници, съмишленици, но много повече това е роман за историята на САЩ в бурните десетилетия след Втората световна война. Както и в други големи американски романи – като тези на Джонатан Франзен, Джефри Юдженидис, Нейтън Хил, Стивън Кинг, така и тук изкушението от задълбочено описване на тези изпълнени със събития години е неустоимо. Тук са кацането на Луната, убийството на Кенеди, расовите бунтове, студентските окупации, войната във Виетнам, изобщо дълбокото разделение в американското общество по толкова много вектори, което в този период на глобално противопоставяне със СССР е изглеждало като предопределно от марксисткото тълкуване на историята… и още, и още събития от литературата, музиката, киното, изобразителното изкуство. Един жужащ кошер на величие и падение, един постоянен стремеж към висините, съчетан със самоубийствено стремление към дълбините. Всичко в едно – едновременно и какофонично.
..на Фъргюсън изведнъж му хрумна, че светът се състои от истории, толкова много различни истории, че ако бъдат събрани на едно място и публикувани в книга, тя ще има деветстотин милиона страници.
Точно така и Остър гради своята история в няколко успоредни лъча, но създаващи впечатленеи за едновременност, за припокриване и всъщност сякаш са течения от една и съща река. Нямам намерение да изпадам в подробности за сюжета, едно, защото е толкова богат на детайли, второ, защото аз самият започнах да чета книгата в неведение и така ми се струва удачно. Но ми се струва уместно да набележа някои интересни неща, които ми се набиха на очи, без да претендирам за задълбочено (и въздосадно) критическо проникновение, каквото този роман безспорно е възбудил у мнозина от обичащите да вивисекцират литературата. Да, имаме четири редуващи се линии, които се разклоняват около съдбата на бащата на главния герой. От него тръгват лъчите, които предопределят средата, в която расте Фъргюсън, като дори не става въпрос за богатство или бедност, защото Остър винаги намира начин да даде пари на героя си, за да го задържи в средната класа, от която са всички в този роман. Тази митична средна класа, която е обект на почти всички романи за този период от американската история, възкачена на пиедестал като кърмилница на всичко добро и заслужаващо да бъде обезсмъртено от литературата.
Видимо Според мен Остър дава предпочитане към бихевиоризма – поставяйки един и същ герой под влияние на различна среда, той извежда различни резултати, които стигат дори до различия в сексуалните предпочитания, макар че тук по-скоро бих поспорил за него, определено генетичната обусловеност в това отношение има ясен превес над влиянието от средата. От друга страна, той въвежда няколко ясни опорни точки, които не се променят в различните истории, те звучат или като езотерична карма, или като природна обусловеност – привличането към едно определено момиче, което пронизва цялата книга, литературния талант, който се изразява или като лично художествено творчество, или като преводачески труд, или с влизане в журналистическото поприще, слабостта към френския език и участието на Париж като цял отделен герой с всички преживелици, и още няколко детайла, които биха издали много и затова ще си премълча. И пасивността, която през цялото време ми пречеше да харесам Фъргюсън в което и да е от превъплъщенията му.
Реално героят на Пол Остър за 800 страници дори не бе разработен истински в дълбочина, макар и с няколко отделни лика, той си остана поредното наивно дете на времето си, което е дълбоко фиксирано в семейните си драми – променливи, но еднакво силно са го вкопчили в прегръдката си, един пасивен наблюдател на бурните събития около себе си, човек, който може активно да преследва момичето, което толкова иска, но после да позволи животът да я отведе далеч от него.. При целия огромен водопад от думи, който е този роман, при всички безброй, ама наистина безброй дребни подробности, които Остър изсипва с истинска разточителност – и която при някой друг автор не от неговия ранг биха били жестоко редактирани и окастрени, Фъргюсън остава като привидение на фона на толкова активните фигури около него – те поне знаят мястото си в живота и го защитават, макар и от различните страни на барикадата.
Беше си наложил да я обича, но никога не беше обичал друго освен идеята да я обича, което не беше любов, а проява на голяма и непростима глупост…
Без да търся някакво пряко и логично фалшиво тълкуване в корицата, която е използвана и за българското издание, за мен „4 3 2 1“ наистина е опит да се опише един от хората в тълпата при кое да е голямо събитие. Не някой от лидерите, не някой, който се повлиява и променя живота си, а просто един от наблюдателите, от анонимното мнозинство пасивни зрители, единицата, която гради тълпата и която е неотделима от нейната плътност и маса. Пол Остър прави точно това – привидно романът е с ясен фокус: едно момче, неговите детство, училище, колеж, университе, любови, родители, близки, преките пътища и пречките в живота, всичко това умножено по 3 или 4, защото това не е четворен роман, а по-скоро 3 1/2, защото едната линия прекъсва твърде рано, но всъщност по-важни са безбройните детайли около Фъргюсън, който крайно рядко взима живота си в ръце. И когато го прави, всъщност пак поема пагубен курс – точно както пише в началото на този текст, всеки избор е грешен.
Очаквах Остър да даде летален край на всяка от линиите си, но той избра да направи изненадващ и виртуозен финт, един същи уроборос, с който свърза края с началото на книгата и така я превърна в кръг, който може да бъде започнат отначало след затваряне на последната страница. И дявол го взел, прииска ми се да го направя – няма как тази книга да се обеме с едно четене, дори ми се прищя при втори прочит да хвана четири различни маркера и да проследя ключовите моменти, които променят всичко, да видя как всеки от тях точно дава своя отпечатък, защото при този първи прочит имаше едно неминуемо смесване на детайлите, които спомагат историята да тече толкова гладко, като само една сюжетна линия, но ми се иска да видя и чистата механика, с която Остър задвижва своята литературна машина. Ловък часовникар е той, а Иглика Василева му е вярна в предаването на тези детайлчета в съвършена хармония.
За финал искам да ви кажа едно. Да, тази книга е за дълго четене, но е истинско удоволствие – особено ако като мен вярвате, че литературата трябва да бъде отражение на живота, а не да оригиналничи встрани от него в някакви сюрреалистични фантазии (научната фантастика е друга бира, но наистина добрата е всъщност силно реалистична по отношение на човешката природа и история). Всъщност единственият ми досега с Остър досега беше с един негов тънък роман, „Човек на тъмно“, от който нямам абсолютно никакъв спомен, така че „4 3 2 1“ си е чиста проба бойно кръщение. И я прибирам на рафта с наистина важните книги, които си обещавам да препрочета.
А може и спокойно да игнорирате всичко написано по-горе, защото от този роман могат да се извадят толкова много мнения и впечатления, дори противостоящи си – и точно в това е неговият чар.
От същия автор
Още по темата
