„Науката трябва да започне с митовете и с критикуването
на митовете.“
Карл Попър
Псевдонаучната селф хелп литература властва и на нашия пазар, триумфира и по света – и надежда за спиране на това безумие няма. Зрънцата истинност в нея са брутално заринати пред безкрайни тонове митове и лъжи, чисти измислици на болни от алчност и безкрайно его гурута или лични вярвания в идиотщини, които се разпространяват вирусно. Огромният успех на този род литература свидетелства само за едно – огромната част от членовете на 
човешкия род са способни да повярват във всичко, поднесено в лъскава и шарена опаковка и стоплящи душичките с извинения за личното им чувство за (често самовнушена и неоснователна) непълноценност като личности и членове на обществото. Грубичко, гадничко – който иска, да се обижда, прав му път – в този блог никога не съм и няма да давам извинения за крайното си мнение.
Селф хелпът е целенасочена шарлатанщинка, дори и някога да е имал смисъл и вероятно да е създаден от добронамерени автори, които сега са заглушени от кресливи и мазни търгашчета със страховете и проблемите на хората. Затова и книги като “50 големи мита на популярната психология” (и любимата ми “Псевдонауката”) са безкрайно важни – да внесат жизненоважната доза рационалност и скептицизъм, твърда почва сред блатото на митовете и псевдонаучните измишльотини. Тези митове в някои случаи звучат толкова логично, че сякаш не може да не са верни – и все пак не са. И са вредни както за отделния човек, така и за обществото като цяло, защото го задържат на примитивно и стереотипно ниво на мислене. Не че то не е по-лесно и удобно за повечето хора, естествено. (Включвам и себе си в тази категория, не вярвам, че някой е имунизиран срещу определени стереотипи, които си е създал по един или друг начин).
Далеч съм от мисълта и да твърдя, че “официалната” психология с всичките й разклоненийца е вярна, неотменима и абсолютна. Напротив – тя е дишаща и развиваща се наука, която често през вековете е изпадала в грешки, но е съумявала да ги преодолее и да продължи напред, подобрявайки методологията и уменията си да помага на хората. Добър пример за подобна гигантическа грешка е безумната от наша гледна точка френология, която обаче е изглеждала абсолютно логична и основателна на хората от по-миналия век. Ето какво пишат за нея авторите (Скот. О. Лилиенфелд, Стивън Джейн Лин, Джон Русайо, Бари Л. Байърстийн):
В действителност през по-голямата част от ХІХ в. психологическата дисциплина „френология“ била последен писък на модата в почти цяла Европа, както и в Америка. Френолозите вярвали, че някои извънредно специфични психични качества – като способността да съчиняваш стихове или да изпитваш любов към децата, да оценяваш красотата на цветовете или да си изключително набожен – са локализирани в определени области на мозъка и че чертите на характера на човека могат да бъдат определени, като се измери големината на издутините по черепа му (френолозите погрешно вярвали, че увеличените части на мозъка оставят вдлъбнатина в черепа). Броят на психичните способности, които уж били посочени от френолозите, варирал между 27 и 43. На много места се появили френоложки „приемни“, където любопитни клиенти получавали възможност да им измерят черепите и да проверят характера им, което породило популярната и до днес фраза „да ти прегледат главата“. И все пак френологията се оказала зашеметяващ пример за психомитология от голям обществен мащаб, когато изследванията в крайна сметка показали, че травма в мозъчните области, посочени от френолозите, не причинява психическите вреди, които те толкова уверено предсказвали.
Защо митовете са толкова леснопородими и трудноубиваеми, вън от традиционното и силноблазнящо ме убеждение в безкрайността на човешката глупост и доверчивост? Отговор до голяма степен може да се намери в самото устройство на ума ни и начинът, по който той обработва информацията – обожавам да чета такива книги, като, да речем, “Как работи умът?” на Стивън Пинкър и очакващата ме съвсем скоро “Мисленето” на Даниъл Канеман. Та защо митовете “работят”, авторите (колко мразя да не е един и да трябва да повтарям тая дума) пишат:
До голяма степен това навярно се дължи на обстоятелството, че човешкият мозък се е развил, за да разбира заобикалящия го свят, а не самия себе си… Още по-лошо е това, че често си измисляме разумни наглед, но погрешни обяснения за поведението си след свършен факт. Като резултат можем да се самоубедим, че разбираме причината за поведението си дори когато не е така…
Една от причините, поради които биваме лесно съблазнени от психомитологията, е фактът, че тя съответства на здравия ни разум: съветите ѝ съвпадат с предчувствията ни, с интуицията и първите ни впечатления.
Накратко кои митове ме впечатлиха, а по-надолу съм пуснал откъси от развенчаването на няколко от тях – имах наистина безкрайно количество записки от книгата, но сметнах за ненужно да правя текста нечетимо дълъг:
- Повечето хора използват само 10% от капацитета на мозъка си
- При някои хора доминира лявото полукълбо на мозъка, а при други – дясното
- Човешката памет… записва точно нещата, които сме преживел
- Хипнозата е полезна за възстановяване на спомени за минали събития
- Обикновено хората потискат спомените за травматични преживявания
- Изследователите са доказали, че сънищата притежават символично значение
- Хората могат да усвояват информация, например нови езици, докато спят
- Позитивната нагласа може да прогони рака
- Мъжете и жените общуват по съвсем различен начин
- Ниската самооценка е основна причина за психологическите проблеми
- Реакциите на хората към мастилените петна ни разкриват много за характера им
- Болните от шизофрения имат множество личности
Масови шарлатанийки, които не спират да работят:
Например бързите диети са неимоверно популярни, при все че изследванията показват, че огромното мнозинство от хората, които ги прилагат, си възвръщат всичките свалени килограми за кратко време. Също толкова популярни са курсовете по бързо четене, много от които обещават да увеличат скоростта на четене от някакви си 100 или 200 думи в минута до 10 000 или дори 25 000 думи в минута. Но изследователите са установили, че нито един от тези курсове не повишава скоростта на четене на курсистите, без да намали разбирането на прочетеното. Нещо повече: повечето от рекламите за тези курсове обещават скорост на четене, по-висока от максималната, която позволява очната ябълка, т.е. приблизително 300 думи в минута. Един съвет: ако нещо ви се струва прекалено хубаво, за да е истина, навярно е точно така.
25-тият кадър може да ви накара да си купите някакъв продукт – това също е мит. Не съм още добре запознат с невромаркетинга, време е да попрочета в тази област, но не мисля, че работи точно за тази идея, която вече над 50 години се мотка наоколо и стресира потребителите:
Писателят Ванс Пакард популяризира този възглед за подсъзнанието с бестселъра си от 1957 г. The Hidden Persuaders. Пакард безусловно приема историята на консултанта по маркетинг Джеймс Викъри, който твърди, че е провел успешна демонстрация на реклама на подсъзнателно ниво в киното на Форт Ли, Ню Джързи. Викъри твърди, че по време на един филм излагал зрителите на послания във вид образи, които се появявали на екрана само за 1/3000 от секундата и ги окуражавали да купуват пуканки и кока-кола. Заявява, че макар зрителите да не знаели за тези команди, през шестте седмици, през които продължил този „експеримент“, продажбите на пуканки и кока-кола се покачили в пъти. Резултатите на Викъри са възприети като чиста истина от почитателите на поп психологията, макар че той така и не ги представя за проверка пред научно списание, нито пък някога успява да ги повтори. След много критики Викъри най-после признава, че е измислил цялата история в отчаян опит да съживи западащия си консултантски бизнес.
Много силно в книгата е обяснението за изявленията тип Барнъм – такива, които са толкова обширни, че повечето хора попадат в тях, но ги приемат лично към себе си и смятат, че някой ги е “разчел” или “прозрял”.
…изявления тип Барнъм се отнасят до обичайните слабости, които се срещат толкова често сред обикновеното население, че са буквално безполезни при преценка на характера (например „Понякога ми е трудно да взема решение“) или са свързани с убеждения, които е невъзможно да се оборят (например „Притежавам огромен непризнат потенциал“).
Ефектът Барнъм навярно до голяма степен обяснява успеха на графолозите, астролозите, гадателите на кристални топки, на карти таро и медиумите. Всички те се възползват изключително широко от този ефект в практиката си.
Разпространен мит е, че аутизмът се превръща във все по-често явление и че това е свързано със злата фармацевтична индустрия, която прави нарочно отровни и опасни ваксини. Авторите показват ред факти, които развенчават тази заблуда, макар че съм далеч от мисълта, че това ще надмогне антирационалната паника, която сеят разни сайтове и форуми. На първо място е налице охлабване на диагностичните критерии за аутизъм, задължителните отчети, въведени в американските училища за симптоми на болестта, а най-важното е т.нар. „Ефект Рейнман“, който кара публиката да обръща повече внимание на аутизма след излезлия на екрана 1988 г. едноименен филм. Той може да е въздействал на родителите и учителите по начин, който да ги накара да забележат симптоми на аутизъм у някои деца. Ефектът Рейнман може да доведе до това, което изследователите наричат „предубеждение на откриването“: увеличаване на съобщенията за състояние, обусловено от промяна в готовността на наблюдателите да забележат това състояние. Реалните изследвания сочат, че дори когато процентът на ваксинации остава непроменен или спада, процентът на аутистичните диагнози нараства, както и след премахване на демонизираните съставки това наблюдение се запазва. Истинският ефект е в едно – завръщане на болести, с които вече се бяхме справили, благодарение на ваксините.
Както и в “Пулсът на Слънцето” на Боб Бърман, така и тук се разглежда устойчивия мит за влиянието на Луната върху човешката психика:
През последните десетилетия психиатърът Арнолд Либер популяризира идеята за корелация между пълнолунието и човешкото поведение. Според Либер и последователите му голяма част от обяснението на лунарния ефект произтича от факта, че четири пети от човешкото тяло се състои от вода.
Тъй като луната влияе върху приливите и отливите на земята, твърдят те, логично е да влияе също така и върху мозъка, който в крайна сметка е част от тялото. При по-внимателно разглеждане обаче този аргумент „пропуска вода“, простете за игрословицата. Както отбелязва астрономът Джордж Абел, комарът, кацнал на ръката ви, оказва върху тялото ви по-голяма гравитационна сила, отколкото Луната. По подобен начин гравитационната сила на майка, която държи бебето си на ръце, е около 12 милиона пъти по-голяма, отколкото гравитационната сила, оказвана върху това бебе от луната. Нещо повече, приливите и отливите на луната са повлияни не от фазата, в която се намира тя – тоест каква част от нея е видима за нас тук на Земята, – а от отдалечеността ѝ от нашата планета. По време на „новолунието“ – фазата, в която Луната е невидима за нас от земята – тя ни оказва също толкова силно гравитационно влияние, колкото при пълнолуние.
По-късни анализи на лунарния ефект довеждат до също така отрицателни резултати. Изследователите проучват дали пълнолунието е свързано със самоубийства, прием в психиатрични заведения, ухапвания от кучета, посещения в спешния кабинет или позвънявания за линейки за спешни случаи, раждания и сърдечни удари и буквално всички те остават с празни ръце. Тъй като често се оказва трудно или невъзможно да докажем отрицателно твърдение в науката, убедените поддръжници на лунарния ефект могат да продължават да твърдят, че този ефект един ден ще бъде доказан от по-добре получени данни.
Ето и една готина теория защо възниква този мит:
Преди изобретяването на днешното външно осветление, продължават Райзън и колегите му, ярката лунна светлина навън пречи на хората, живеещи навън, включително на бездомни хора с психични разстройства, да заспят. Тъй като безсънието често предизвиква странно поведение у пациенти с определени психологически характеристики, особено биполярно разстройство (някога известно като „маниакална депресия“), както и у пациенти с епилепсия, възможно е някога пълнолунието да е било свързано с нарастване на чудноватото поведение у хората. Разбира се, пълнолунието не е причинявало директно това поведение – то е допринасяло за безсънието, което на свой ред е допринасяло за странното поведение. Днес, според Райзън и съавторите му, вече не можем да открием тази корелация, поне в големите градове, защото външното осветление до голяма степен обезсилва въздействието на пълнолунието.
Друг устойчив мит е, че душевноболните са опасни, но истината е много по-различна:
И все пак най-добрите приблизителни изчисления показват, че 90 % или повече от хората, страдащи от сериозни душевни заболявания, включително и шизофрения, никога не извършват актове на насилие. Нещо повече, едва 3–5 процента от всички насилствени престъпления могат да се обяснят със сериозно психично разстройство. Всъщност за хората с шизофрения и други сериозни психични разстройства е много по-вероятно да станат жертви, отколкото извършители, навярно защото отслабеният им умствен капацитет ги прави уязвими за атаки от страна на другите.
Накрая искам да завърша с великолепните думи на един от най-трезвите рационалисти на планетата, които са и на корицата, но си заслужават да се споменават пак и пак, за да има поне някаква надежда за нормалността:
Понеже използвам само 10% от мозъка си, трябваше да си пусна Моцарт, докато четях тази книга, а после да се подложа на хипноза, за да си възстановя спомена за четенето поради потиснатите травми от ранното ми детство, които от време на време се проявяваха чрез извънтелесно преживяване или свръхсетивно възприятие. А ако повярвате и на една дума от това, трябва да прочетете тази книга… два пъти, ако разкритията за развенчаването на митове станат причина да потиснете спомена за нея.
Майкъл Шърмър
