Очаквах „55“ на Джеймс Деларги от доста време – още откакто новината за този трилър обиколи издателствата, а битката бе спечелена от „Софтпрес“. Завръзката бе обещаваща: двама души един след друг се появяват в окаяно състояние в малък полицейски участък и обясняват, че са били отвлечени от сериен убиец, който ги е набелязал за своята петдесет и пета жертва. Историите им се припокриват почти изцяло – и двамата се обявяват за невинни жертви и се сочат един другиму за безмилостни убийци.
На сержант Дженкинс се пада тежката задача да реши кой от двамата го лъже и какво всъщност се е случило в гората, където се мержелеят къща на смъртта и поляна, покрита с гробове. Само че случаят мигом е поет от по-висша инстанция, която по лошо съвпадение е негов близък приятел от детството, с когото постепенно са се отдалечили. А инспектор Андрюс не само се е издигнал служебно, но и адски много държи това да е ясно на всеки – превърнал се е във властен задник със своя кохорта блюдолизци, които нахлуват в малкия свят на градчето Уилбрук в Западна Австралия. И започват да се разпореждат като господари. А двете самообявили се жертви им създават много повече проблеми от очакваното – и за всичко сякаш може да бъде обвинен нещастният сержант, който успоредно трябва да се грижи и за децата си, и за съгражданите, и за подчинените си. Непосилна задача определено.
„55“ започва като типичен трилър, фокусиран в задъхано полицейско разследване на неясни събития, но много скоро се въвежда още едно действие в миналото, което очевидно има и значение за настоящето. В него се проследява търсенето на изгубено младо момче, а младите тогава Дженкинс и Андрюс са последните, които помагат на близките му в отчаяното търсене сред безмилостната австралийска пустош. Този случай постепенно се просмуква в настоящето и показва както защо двамата са се раздалечили, така и какви неочаквани последици може да има една трагедия. За съжаление трилърът в настоящето забуксува сериозно, отклонявайки се в личната война между двамата полицаи и проблемите на Дженкинс с бившата му съпруга, а краят беше както очакван от една страна, така и объркващ – от друга. Но със сигурност не ме остави с добро чувство.
През цялото време, докато четях, се сещах за друг австралийски трилър – „Сушата“ на Джейн Харпър, а мога да издам, че в момента се превежда един друг обещаващ – „Плячка“ на Габриел Бергмосър. Но имат доста боб да ядат, за да стигнат скандинавците тези антиподи, си мисля.
От същия жанр
