Едва ли имаше по-очакван роман от „А планините ехтяха“ на Халед Хосейни след шедьоврите „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“. Това е баналното начало. Небаналното е, че когато си си постелил с две толкова впечатляващи книги, успехът на третата е предопределен предварително. И можеш да опиташ нещо различно.
Точно от това се е възползвал Хосейни в пълна степен. Директно и без заобикалки – „А планините ехтяха“ е написана в същия прекрасен, затрогващ стил, но е много различна от своите предшественички. Построена е като поредица от истории, които преливат една в друга, а страничните персонажи в едната стават център на другата – силно ми напомни на „Жестокото присъствие на времето“ на Дженифър Игън. Всеки отделен разказ те поглъща в себе си и прямо ти внушава, че хората са по-сложни и от най-сложната съществуваща машина – и ако в един момент някой от персонажите ти се струва зъл и егоистичен, в следващата глава той става център и Хосейни те повежда из неговия личен ад… и го разбираш. Така се случва с лошата мащеха, която обрича едно от заварените си деца, а броени страници по-късно драмата на нейния безрадостен и трагичен живот заличава всичко негативно, което си натрупал – и в близост до нея една в началото красива празноглавка се издига до висините на саможертвата, такава, каквато едва ли е разбираема всекиму. Хосейни е майстор на съдби – и на преплитането им по сложен, разтегнат до откат във времето начин. А е и искрен, защото се отказва от божествената си писателска привилегия да завърши историите си, да въздаде възмездие, да опрости грехове и да сбере разделените – вместо това оставя съдбите да отразят жестокостта на живота, в който щастливият край е по-скоро изключение.
Хосейни е безпощаден, а нямам капка желание да ви издавам какво се случва зад страниците на книгата – всички събития са толкова овързани, че не смея да подръпна коя да е от нишките, за да не разруша крехкото им равновесие. Факт е обаче, че този път авторът си е дал космополитен простор – запраща героите си по света, но пленява сърцата им в родния им Афганистан – и всички се връщат в един момент, дори и след десетилетия, поемат нови роли или изтупват от прахта старите си одежди и ги навличат с лекота, дори и телата им да са вече смъртно раненени от времето. Всички са свързани, но и разделени – а на фона на личните им драми Афганистан се променя, облива се в кръв и разруха, а няма и намек, че мира и спокойствието са нейде наблизо.
Започнах с това, че след успеха на предните си две книги, Хосейни има възможността да поеме в нова, различна. И той прави точно това – отказва се от доказано успешната рецепта с много зло и насилие, които безспорно добавяха страховито внушение към „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“. Отказва се да използва войната, или пък талибаните, нито пък бунтовниците за различни каузи – не че няма насилие в книгата, но то не е в центъра, не е основополагащо за съдбите на героите, не е това, което ги белязва. И тук, признавам, не успя да ме затрогне, както ме помете примерно в първата си книга. Хосейни безспорно ме изненада – до края очаквах да се случи нещо трагично, което да събере различните персонажи на едно място и да доведе до катарзис. Но такова нещо нямаше. Краят беше кротък, стегнат и тих, а чак после, докато лежах в тъмното, без да мога да заспя, мислейки за книгата, прецених, че точно такъв и трябва да бъде, дори и и умът ми, преситен от драми и страсти, да искаше нещо гръмовно, което да ме шокира. Гадно воайорство е това нашето понякога – преситени от лек живот, търсим драмата другаде, и жадуваме трагедията, безопасно развиваща се далеч. Хосейни този път отказва да даде дозата чужда болка.
Времето и пясъците засипват всичко. И там, където е имало абсолютната любов между брат и сестра, е останала една кутия с пера. Там, където е била бедняшката къщурка с голямото, властно дърво, е останал дънер и кичозната крепост на наркобос. И по една и съща земя растат и най-бедните, и най-богатите, но и едните, и другите откриват болката твърде рано. И започва нов цикъл – „А планините ехтяха“ внушава точно това – че край няма, особено в страни като Афганистан, където насилието и болката отдавна са начин на живот, а раните се предават от поколение на поколение. Затова и смятам, че изборът заглавието да се преведе по този начин е правилен – защото освен болката, и любовта и надеждата отекват през десетилетията и за миг не утихват.
Нямам заключение за тази книга. Тя самата няма за себе си. И в това е силата ѝ.
От същия автор
От същия жанр
