Адските машини за желания на доктор Хофман работят с похот

  Това е мястото на твоя Министър… Той не притежава достатъчно въображение, за да разбере, че най-чудовищните безумия със сигурност ще разцъфтят в онази почва, която веднъж е дезинфекцирана от въображението.

   Още след първата ми среща с Анджела Картър в „Кървавата шапчица“ все си мислех, че ще дойде време и за „Адските машини за желания на доктор Хофман“, но това доста се отложи, имах някакво смътно усещане, че няма да ми допадне, и може би трябваше да се вслушам в него. При все че сюжетът бегло ми напомняше на така любимата от детството „Владетелят на света“ на Александър Беляев, тук ролята на Щирнер, повел война не със света, а направо с реалността, е поета от мистериозния доктор Хофман, който атакува столицата на неназована държава с генерирани от тайнствени машини илюзии.

   Разказът тече от гледната точка на младия Дезидерио, който е от малцината, които запазват хладнокръвно и дори темерутско здравомислие, и е протеже на Министъра, силна фигура без капка въображение (и следователно неподатлив на козните на Хофман), който олицетворява бюрократичния абсолютизъм, противопоставен на творческата стихия на доктора. Точно този Оруелов образ ръководи отбраната на своя град срещу прииждащите илюзии, срещу глада, бунтовете и заплахите, и търси начин да номерира и именува всичко по начин, по който веднъж и завинаги да бъде определена неговата непроменяема същност – пряка препратка към мечтите на създателите на „новговора“ в „1984“. И точно този наглед герой, но всъщност антагонист заръчва на Дезидерио да убие Хофман, а той приема, защото се е влюбил в дъщерята на доктора в сънищата си и трябва да я намери на всяка цена. Точно това приключение отвежда младия скучен човек в Мъглявинното време, където собствените му потиснати страсти създават гъвкава реалност, която застрашава живота му непрестанно.

Докторът освободи улиците от тиранията на посоките и сега те са свободни да отидат където си искат. Освободи и часовниците, така че сега те са автентични времовници и могат да посочват каквото време пожелаят. Особено се радвам за часовниците. Имаха такива невинни лица. Имаха мътнооки, навяващи асоциации с мляскане на диня изражения на роби, и по отношение на часовникарството Докторът вече се доказа като същински Ейбрахам Линкълн. Сега, министре, ще ви освободим всички.

   Няма как да се предаде вкратце абсурдните и сюрреалитични преживелици, в които Картър запраща своя герой. Редом със символични фигури като кръвожадния Графа (имаше си доста Дракулов ореол неговия образ), който мечтае да срещне и да умре от ръцете на своя архивраг, през сюрреалистични циркови представления, през опасни пирати, публичен дом за крайни желания, човекоядци, кентаври, индианци със своите наглед безобидни и сипматични обичаи… всичко се върти в постоянен ленив кръг и само някои крайности като групови изнасилвания (дори върху многострадалния главен герой) действат като стряскаща провокация, която е присъща на Анджела Картър според това, което прочетох за нея. Технологичната цивилизация е противопоставена на традиционната, сексът е превърнат в динамо, от което може да се черпи енергия, а всяка фигура има по повече от едно лице. До гръмотевичния край в типичната крепост на лудия учен-гений, клише и подигравка с клишето едновременно.

   „Адските машини за желания на доктор Хофман“ е наглед кратка книга, но се чете мъчно, Картър разменя местата на съзнавано и несъзнавано, вмъкнала е безброй препратки към други книги, играе си с очакванията на читателя, като ги мами пак и пак – без съмнение това е забележителен експериментален роман, като кориците му сами говорят за неговата изменчива, сънна същност. Нищо не е реалност тук от първата до последната страница, освен може би плътската страст, това, което движи човека от праисторията до днес. Но определено не е моят тип книга, обичам много по-сигурна почва под краката си.