Мога да сравня „Аферата Ван Гог“ с „Да кажем ли на президента…“, друг лековат трилър на Джефри Арчър, и двата отстъпват силно на много по-добрите му книги като „Търговецът“, „Ези печели“ и други. В случая действието е центрирано около терористичните атаки от 11 септември, които отключват опасна надпревара, в която млада изкуствоведка се надпреварва с страховита заплаха, за да спаси безценна картина на големия художник.
Действието се движи от безскрупулен богаташ с мрачно минало в съседна Румъния, който е изградил образ на високопрофилен заемодател, приемащ като залог знакови произведения на изкуството – но целта му всъщност е да придобие именно тях, а не да печели пари. За тази цел той прави всичко възможно заемите да не бъдат връщани, като прибягва дори до ликвидиране на клиентитте си, за която цел използва безмилостен убиец. Неговите действия са открити за читателите, но не и за служителката му Анна Петреску, която всъщност се опитва да върши добре работата си – да знае къде се намира всяка ценна картина на планетата и колко точно струва. И когато започва да се досеща какво се случва всъщност, Световният търговски център е ударен от самолет – и това парадоксално спасява живота ѝ. Тя се втурва да бяга в пълния хаос, обхванал Ню Йорк, а да излезе от САЩ се оказва неочаквано трудно – предстои ѝ да прелети целия свят, да се обърне към собствените си румънски корени, да стигне дори до Япония, за да се противопостави на машинациите на шефа си, който, след като открива, че тя все пак е жива, пуска по петите ѝ своя убиец. И да не забравя красивия агент от ФБР, който преследва Анна от първите страници, защото подозира, че участва в далаверата.
Както виждате, стандартен сюжет на трилър, в който действието се развива по целия свят, напрежението е постоянно, а добрите и лошите се надлъгват взаимно, за да постигнат целите си. Беше ми интересна румънската връзка, но като цяло романът ми се стори твърде повърхностен, особено като за Арчър, който може доста повече, ако иска. Мисля си, че просто тази книга, както и другата горепосочена, е писана за по-масова публика, има всички кукички за тая цел – Ван Гог, убийства, минало в комунистическа окраска и атентатите като емоционален катализатор за американските читатели. И за това се иска майсторлък.
