След „Ден нула„ на Балдачи продължавам помиряването си с трилърите с роман на Джеймс Ролинс – „Айсбергът на смъртта“, любезно препоръчан ми от дама, която познава много добре книгите му. На теория нещата изглеждаха добре – забравена от (почти) всички руска база в ледовете на Арктика, преоткрита при тренировъчен курс на невъоръжена американска подводница. Станцията крие зловещи тайни, около които бързо се завързва тиха война между американците и руснаците, а една изненадваща, но смъртоносна трета сила застрашава могъщите противници.
Романът е далеч от нов – от 2003 г., така че ще си позволя да разкрия част от сюжета: сред леда са открити изчезнали в други части на света хищници, наречени грендели, които умеят да се хибернират за векове (подобна идея, но по-подробно и с вампири, развива Питър Уотс в „Слепоглед“). Точно тайната на тяхната хибернация провокира руснаците да създадат базата и да изследват тази полезна за военни цели адаптация. След повторното откриване на базата чудовищата се размразяват и се втурват да разкъсват хора – не можех да не си ги визуализирам като пришълците от класическия филм на Ридли Скот. Така героите на Ролинс, обикновените случайно забъркали се не където трябва нещастници, са в многостранен капан – руските военни, американските спецчасти, всички от които имат свои цели и заповеди, които се пресичат само в едно: светът не бива да научава какво се е случвало в полярна станция „Грендел“. И да, има и заплаха за целия свят, обичам го тоя нюанс 🙂
Откъм екшън и действие Ролинс си знае работата – въвежда герои със сложно минало, като постепенно ги изтиква към епицентъра на действието с различни стимули – къде остен, къде морков. Но по атмосфера трябваше да се състезава с автор от съвсем друг клас – Дан Симънс и неговата хорър-епопея „Ужас“, – и в тази надпревара той просто нямаше шанс, обичам тази книга и години след прочита ѝ е в главата ми. Затова и не успях да се доверя в това, което разказва Ролинс в „Айсбергът на смъртта“, особено при по-зловещите моменти с гренделите, които по едно време сякаш изчезнаха, за да се върнат чак в края във финалния сблъсък. Обратите също по едно време ми дойдоха в повече, но отчитам, че просто нямам нужния читателски опит с такива книги, за да съдя дали това не е обичаен прийом за поддържане на напрежението.
Определено ще прочета още две-три книги на Ролинс и тогава ще реша дали ще си намирам по-методично стари негови романи.
