АК-47, оръжието на ХХ век – и еволюцията на войната

 Като изследва АК-47 така, тази книга се опитва да извади „Калашников“ от опростената и манипулирана същина на неговата история, която го определя неадекватно. Внимателно съставената история на съветските времена, забавна притча за пролетариата, гласи, че оръжието хрумнало на талантлив, макар и не­образован сержант, който искал да даде на народа си средство за защита. Това послание е измислено в пропагандната мелница на Комунистическата партия. Изисквало е редакция и лъжи. При публикуването на версията Съветският съюз посочва редица изобретения, част от които са толкова смехотворни, че накрая дори Михаил Калашников си позволява публична критика, макар и лека. Като историческо сведение официалната история е не просто разкрасена и редакти­рана, но и доста несръчно очертана.

    Доста лъкатушещ път мина „АК-47. Оръжието на XX век“ на К. Дж. Чивърс, за да излезе на български. Преди 4-5 години взех оригинала, едно красиво и стегнато томче с твърда корица, от една литературна агенция, защото веднага реших, че си заслужава вниманието. Но тогава просто не можех да си позволя да предложа за издаване толкова мащабна нехудожествена книга на военна тематика, но търпеливо изчаках правилния момент – и ето я и нея след над година превод и редакция, че и вече с около половината тираж вече изкупен, докато сваря да пиша за нея.

Нито един от съперниците на Съветския съюз през Студената война не успял да измисли, камо ли да пусне в масово производство оръжие с такава огнева мощ и толкова компактни разме­ри. Новото оръжие имало и други полезни характеристики. Откатът му бил по-малък в сравнение с повечето винтовки от онова време. Било толкова надеждно, дори потопено в мочурище и посипано с пясък, че съветските изпитатели имали затруднения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване основните му операции за минути, а съветските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характеристики означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в производство, дори дребните хора, дори онези без склонност към механика, глуповатите и необучените след съвсем бегъл инструктаж щели да разполагат с лека автоматична винтовка, която можела да изсипе поразяващ огън по дължината на две или три футболни игрища. Това било забележително добре измислен инструмент за конкретната си цел – да позволи на обикновени хора да убиват други хора без продължител­но обучение или ненужни усложнения.

   Всъщност в първите стотина страници почти няма да откриете и дума за съветското оръжие-чудо. В тях Чивърс пунктуално разглежда еволюцията на автоматичното стрелково оръжие – история, без която създаването на „Калашников“ не би било възможно. Той описва в подробности звучащите като приказки животи на хора като Ричард Гатлинг и Хайръм Максим, чиито изобретения тотално променят бойното поле, позволяват на Европа да разпростре още по-далеч и още по-безмилостно колониалното си влияние, и в крайна сметка превръщат Първата световна война в окопна касапница.

През това време американското разузнаване щяло да се концентрира, напълно разбираемо и уместно, върху ядрените програми на Съветския съюз. Дейностите в Ижевск щели да бъдат пропуснати. Докато атомната гъба се изви­сявала над казахската степ, никой не забелязал появата на новото огнестрелно оръжие на Сталин. Никой нямало да обърне внимание, а заводите за новите щурмови винтовки и другите комплекси из целия Източен блок и из свързаните със СССР или със социалистическия идеал страни щели да избълват незнайно колко милиона от новите автомати през следващите години. И никой не би мо­гъл да предрече, че докато светът се боял от ядрена война, тези нови винтовки с по-малките им патрони щели да се превърнат в най-смъртоносния инструмент на Студената война. За разлика от ядрения арсенал и инфраструктурата около него – бойни глави, мобилни пускови установки, стратегически бомбардиро­вачи и подводници – автоматичната винтовка била оръжие, което всъщност можело да се използва. А нито един от наглед безкрайната и фантастична гама от инструменти за убиване на Студената война не би могъл по-лесно да се изплъзне от контрола на държавата. Така 1949 г. станала годината на една не­равнопоставена, но съдбоносна двойка – РДС-1 и АК-47, а техните наследници щели да работят в синхрон и да оформят бъдещите конфликти.

   Следва вече същинската история на създаването на „Калашников“, която неизбежно е преплетена и с биографията на неговия създател, която десетилетията съветска пропаганда превърнаха в истинска митология, изпълнена с противоречия. Чивърс прави всичко възможно добросъвестно да разгледа всички факти и съмнения, неизбежно свързани и с личността на Хуго Шмайзер и неговото пребиваване в руски плен в подозрителна близост до Михаил Калашников. Изследването на руската оръжейна програма силно ми напомни на това на руската космическа програма в книгата „Юрий Гагарин. Истината зад легендата“ на Джейми Дорън и Пиърс Байзъни – тайни, тайни и пак тайни, а малкото публично известна информация често няма общо с действителността. Но в крайна сметка едно е факт – СССР създава най-доброто оръжие на планетата и скоро това ще стане ясно на всички.

   Третата част на книгата е посветена на използването на „Калашников“ на бойното поле и сблъсъка на американските войници с него във Виетнам. Тук вече Чивърс засяга още една огромна тема – провала на САЩ не само да създадат конкурентно оръжие, но и опита това да бъде прикрито, което коства безброй животи. Американските винтовки безславно се провалят в преките сблъсъци с руското оръжие, но се взимат само половинчати мерки, преди в крайна сметка истината да си пробие път и да създаде публичен скандал. Чивърс проследява хронологията на проблема, както и опита на компании като „Колт“ да защитят произведените от тях оръжия и да не позволят на думите на обикновените войници, в чийто ръце те постоянно засичат, да стигнат до армейските началници.

   Следват и страници, посветени на безбройните приложения на „Калашников“ – от деца – войници, през войници – фанатици, терористи и обичайните армии, оръжието е наистина навсякъде. И няма как да не си спомням пак и пак онази смазваща начална сцена на филма  „Lord of War“, в която се проследяваше пътят на един куршум от фабриката до главата на едно момче. Оръжието, което се намира дори на флагове на държави, е глобален символ като „Кока-кола“.

   „АК-47. Оръжието на ХХ век“ е толкова мащабна книга, че не мога да засегна и частица от нея. Чивърс е абсолютен ерудит в своята област и покрай самата история на прочутия автомат успява да опише еволюцията на войната в последния век и половина, да проследи как създаването на автоматичните оръжия уж за мир носят непонятно количество смърт, а и изследва в задълбочени детайли как една тоталитарна държава фокусира усилия в цел, която се оказва невъзможна за най-мощната икономика на планетата. Но и как после разпадането на СССР пръсва „Калашниците“ като осколки по целия свят и осигурява постоянното подклаждане на безброй кървави конфликти. Защото има оръжия, произведени преди над половин век, които още стрелят и носят смърт – и това е и тяхната огромна ценност, и огромния им ужас.