Фогърти издавал списание със стихове на млади поети, което придобило международна популярност, въпреки че го четяла само майка му.
Имам смътен спомен, че си взех двата сборника на Уди Алън – „Ако импресионистите бяха зъболекари“ и „Пълна анархия“ – преди доста години, навярно след като прочетох „Странични ефекти“, която е пак такава бърканца от абсурден и разчупващ рамките хумор. И се сетих, че са пъхнати в един шкаф с книги „за-когато-имам-време“, докато четях „Човекът вълк“ на Борис Виан, която излиза също в началото на 70-те години.
Испанският кубист Хуан Грис убеди Алис Токлас да му позира за натюрморт и с характерната за него абстрактна представа за предметите започна да цепи лицето и тялото ѝ на основните им геометрични форми, докато не дойдоха полицаи да го отведат.
Този том събира в себе си два сборника на Алън, именувани „Квит сме“ и „Без перушина“. От тях може да се получи подробна, важна и като цяло напълно непотребна информация за ред лица и събития. Като например за списъците с прането на Ханс Метерлинг, кратка и непредставителна история на организираната престъпност в Америка, мемоарите на бръснаря на нацистката върхушка, срещата между философията и баналното в бита, как граф Сандвич изобретява храната за мързеливци, особеностите на срещата със смъртта, еврейски мърдрости за неевреи, които няма да се обидят, една не твърде спортменска партия шах, тъжната участ за неточния биологичен часовник на граф Дракула, психиатрични вариации върху нездравия разум, една реалистична революция, издирването на Бог от частен детектив и др. – всичко това само в първата част, квитовата.
Разберете, че си имате работа с човек, който, докато се возеше на влакчето на ужаса в Кони Айланд, прочете на един дъх „Бдение над Финеган“, прониквайки с лекота в тъмните тайни на Джойс въпреки яростното лашкане, от което ми се разклатиха пломбите.
В перушинената нещата се задълбочават. Извадки от дневника на Уди Алън, злощастно изследване на мистериозни явления, кратко преразказване на няколко заслужено неизвестни балета, библейки ръкописи – отново за неевреи, за да не се обидят, творчеството на Ловборг и жените му, проблемите на умните блудници и рисковете на техния възвишен занаят, за нощните криминални деяния на шепа объркани люде, ранни есета на автора, които по чудо все пак стават за нещо, не като всички други ранни есета на когото и да било, ръководство за гражданско неподчинение, малко криминални загадки без интрига, една объркана – и малко трудна за проследяване пиеса – и за възможно най-вкусен финал историята за импресионистите зъболекари, които творят дентални шедьоври.
Роден в Стокхолм през 1836-а, Ловборг (който първоначално се казвал Льовборг, докато не измъкнал буквата „ь“, за да си я лепне на челото), започнал да пише пиеси, когато бил на четиринайсет години. За първи път поставили негова творба на сцена, когато станал на шейсет и една.
Обичайно, бях решил, че ще прочета с лекота в почивните дни тия 250 странички развинтен хумор, но бързо установих, че тая няма да я бъде, преходите между отделните истории са твърде резки и искат съсредоточаване и внимание – защото добрият хумор рядко има свойството да е лековат. В „Ако импресионистите бяха зъболекари“ има материал, който години развлекателна телевизия не биха могли да усвоят и предадат, затова и съветвам да се чете на малки глътки и евентуално след изрично лекарско предписание.
Питам се има ли живот след смъртта и ако да, дали ще може там да ми развалят двайсетачка.
От същия автор
От същите жанрове
