На „политическото дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише – и когото всеки безскрупулно използва, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него тези недостатъци и пороци на едно закъсняло, винаги закъсняващо и догонващо развитие, тази още несмляна и непреглътната неадекватност във вечното съпоставяне и съизмерване с другите, щях да останат скрити, та на него са посветени тези страници…
В „Алеко Константинов: Das Wunderkind“ Иво Милев не просто пише подробна и задълбочена биография на един от най-големите ни писатели – той възкресява едно различно и противоречиво време, в което сякаш целият едва-що усетил свобода народ участва дейно в политическите разпри, които устремно стигат и до проливането на кръв. Милев констатира, че „и трите най-знакови убийства на епохата – на Христо Белчев, Стефан Стамболов и Алеко Константинов, – следвани от най-шумните съдебни процеси, са на политически мъже, или по-скоро на поети, въвлечени в политиката.“ Още от самото начало той показва, че е запознат в дълбочина с досегашния канон в изследванията за Алеко и неговото творчество, като обширно цитира различните гледни точки на други изследователи – някои ласкателни, други крайно критични, но сам ясно заявява позицията си за автора и неговата най-популярна творба:
Никога текст на интелектуалец (и досега) не е произвеждал такъв обществен отзвук с такива последици, никога на живот на интелектуалец-писател не е придавано такова всеобщо обществено значение приживе и години напред след смъртта му.
Без да се помайва, същинската книга започва с трагедията – с нелепото убийство. Опитвайки се да проследи по часове и дори минути предхождащите го събития, Милев признава: „Наемем ли се да възстановим събитията в детайли, ние оставаме неспособни да подредим пъзела от хора, заговорници, техните движения и мотиви.“ Именно мотивите така и остават неясни, а смъртните присъди на тримата участници в покушението рязко затварят възможността да се разбере защо точно едни мъже отиват да стрелят и защо, без да си дават сметка какво вършат, оставят всичко на случайността, като насочват оръжията си. Авторът описва подробно и драматичните събития след това, които могат бегло да се сумират в тези му думи: „Смъртта на Алеко Константинов става поредният повод за озлобления, ненависти, раздори, политически интриги, където противниците „като стръвни орли са се струпали над студения негов труп и се мъчат кой повече плячка да вземе от тези свещени останки“ („Учител“, 10, 1896-1897).“
Животописът на Алеко заслужава не по-малко внимание. От Свищов, който „принадлежи на два свята“, семейството му, за отношенията в което Милев открива данни дори в негови ранни преразкази на детски приказки, през обилие от фотографии и детски рисунки, обучението му в Габрово, а след това и в Южнославянския пансион в руския град Николаев, където още в ранното му творчество проличава „политическа обостреност“, а сред тогавашните му публикации и файлетони си проличава кои мислители е почитал и какви влияния е изпитвал младежът. Милев пише: „По това време той явно е развил до безотказност дарбата си (за Бешков – проклятие) да превръща в смях всичко, до което се докосне, а през смеха да прозира ирония, не рядко насочена към самия автор или към читателя.“ Той описва и как „Алеко Константинов се разроява в множеството си разказвачески образи“ чрез псевдонимите, които използва.
Богато описан е периодът му в Одеса – „Одеското време на Алеко Константинов е време на музика, театър и забавления“. Също са и „години на проби и грешки, премерване на силите и търсене на собствения изказ. Ясни са вдъхновенията му: настоящата политическа реалност, пародиите и сатирите на Стефан Стамболов и Захари Стоянов“. След връщането му в България Алеко се впуска в бурния живот на столицата на новата държава („Обезпечен, лекомислен, когато външни обстоятелства не го притискат, жаден за живот, разнообразия и развлечения, в София се повтарят първите му одески години“), а с умерен тон и без излишна сензационност е потърсена истината за личния му живот, избора му да остане ерген и да избягва обвързвания, както и службата му в опълчението като доброволец по време на Сръбско-българската война и по-късната му дейност като адвокат и в държавната администрация.
Редом с богатия материал за живота му Милев постоянно задълбава и в ранното му творчество, противопоставя образа на Бай Ганю на този на Чардафон Велики, героя на Захари Стоянов, с когото Алеко има крамоли, а внимание отделя и на неговите поетични преводи, за които писателят „получава висока оценка“ още приживе. Милев цитира и противоположни мнения, като в крайна сметка заключава:
Както с оригиналните си литературни произведения, така и с преводите си Алеко Константинов остава един от създателите на съвременния български литературен език и това е заслуга, която трудно би могла да му бъде отричана – за пръв път, именно в неговите „ръце“ езикът ни става гъвкав, експресивен, за пръв път слогът и фразата са така ритмични, напевни, а риторичните и стиловите похвати и обрати така неочаквани и богати.
Разбира се, Алеко е Алеко, когато е път, точно като своя прочут герой. Милев посочва важната роля на Филарет Голованов, на финансовата подкрепа на когото „Алеко Константинов дължи сбъдването на две свои мечти – пътуването до изложенията в Париж (1889) и Чикаго (1893)“, а след това проследява подробно колоритните пътувания и в Европа, и отвъд Океана, където Алеко се вдъхновява и както Милев пише, вследствие на това „съвсем скоро ще се появи най-популярната, най-спорната, най-обичаната и най-ненавижданата българска книга“. Докато изследва нейното зачеване, той цитира писмо до Найчо Цанов от началото на 1894 г., в което Алеко пише: „По настояването на приятелите аз ще издам на отделна книжка моите пътни бележки с разни допълнителни комедии. Тази идея срещна голямо съчувствие тука; надявам се,че като излезе книжката, и във Видин ще се намерят 5-6 души мераклии да я купят. В София вярвам да продам около 500 екземпляра. Всичко ще отпечатам 2500 книжки по 1 лев едната.“ А следващата глава започва с простички и така вълнуващи думи: „В брой първи от април 1894 г. на сп. „Мисъл“ започва да излиза „Бай Ганю тръгна по Европа“ и приключва в броя на списанието от месеците юни-юли“ – така начева една легенда, която все още вдъхновява, влудява и вбесява българите като нищо друго. Или както лаконично заключава Милев:
Така за по-малко от една година се появяват, сякаш от нищото, от почти неизвестен автор, едни от най-важните произведения на българската литература.
„Алеко Константинов: Das Wunderkind“ е безспорно смела и ерудитска творба, но изпълнена с много милост на автора към нейния герой. Иво Милев рисува с уважение портрета на един свободолюбив българин, който живее в смутно време и сам допринася смело за драмите и противоречията на епохата, в която всичко е смъртоносно сериозно и само хуморът дава възможност за утеха и отмора. Разбира се, фокусът няма как да не е прицелен в двете най-знакови творби на Алеко и как те го превръщат в народен любимец, но за мен лично по-интересно беше как той живее и търси своето място в кипящия мравуняк на следосвобожденска България преди написването им. Не си спомням някога в училище да сме говорили за личността на Алеко отвъд неговия герой – и това е пропуск, който тази книга запълва, особено с умелото вплитане на силно поляризираните гледни точки на многобройните други изследователи на автора през годините: от неговите съвременници до наши дни. Алеко умира в края на XIX век, но и в XXI-ви все така крачи редом с нас, усмихнат и присмехулен, сякаш вижда ясно как не сме се променили никак и неговият вездесъщ герой е все така трагикомично олицетворение на всичко, от което бягаме и до което все стигаме.
От същите жанрове
