Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера дали да се влюбя в някоя жена, или да прочета някоя хубава книга за любовта, щях да избера книгата.
Всяка истинска книга си иска времето и мястото. Бях чел „Алексис Зорбас“ преди години, чел, чел, но недоразбрал, дори ми се струва, че я прелетях на електронен четец, което си е половинчато четене отвсякъде – особено ако иде реч за този тип вечни романи. Това лято ходих в Крит, стигнах дори до плажа „Зорбас“, където е снимана иконичната сцена със сиртакито в класическата екранизация на романа и като се върнах, Захари Карабашлиев ме хвана натясно с въпроса усетил ли съм там духа на книгата. Втрещи се, като му казах, че съм я чел отдавна и всъщност не ми е допаднала. Мигом ме задължи да си я купя на хартия и да я взема със себе си за четене при друго ходене в Гърция, което не закъсня, драгоценната ми обична приятелка скоро намисли ходене до Тасос още през септември. Изпълних си обещанието към Захари – и вече четох романа на Никос Казандзакис с други очи, не на невнятния работохолик от едно време. И мисля, че вече я разбирам по-добре – не напълно, това предстои при планираните препрочитания на 50 и на 60 години, да видим тогава как ще е.
Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?
Какво има да се напише за този роман, което вече не е казвано – нищичко. Но тъй като аз осмислям книгите, като пиша за тях, дължа на себе си този текст, за да мога след години да се върна към него и да си се присмея по зорбаски навярно. От хубавия предговор може да се научи, че главният герой е базиран на реален мъж, когото Казандзакис среща през 1914 г. и явно му е направил неотразимо впечатление, за да вгради духа му в романа си, който написал за четиресет и пет дни и завършил в смутните времена на 1943 г., в разгара на Втората световна война. Това е важно – този роман, разкъсан между дивашко невежество и стряскащо насилие и най-пацифистките и човеколюбиви пасажи, които човек може да прочете, е писан в ония страшни месеци на войната, когато тя още е била на кантар и е поглъщала животи ден след ден.
В началото романът е доминиран от минорен тон, поетично събран в изречения като „Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми“ и „Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.“ Точно тоя естествен климат обаче, за щастие, е отказан на разказвача, когато до масата му в крайморското кафене се доближава Алексис Зорбас, човек с много прозвища, „дълъг като върлина“, който се присламчва към него за пътуването му до Крит. Оня Крит, който кара сърцето да потръпне, сред онова море, за което Казандзакис пише с такива въздействащи думи – „Много радости има на този свят – жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров – струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая“ (у нашите писатели Александър Секулов го прави също с възхитително поетично умение), а на острова двамата ги очаква баналната задача да разработят изоставена лигнитна мина. Задача, която остава на заден план пред далеч по-важното: Зорбас да разкрие отговорите на вечните въпроси на живота – вече навътре сред романа Казандзакис ще напише: „Гледах под лунната светлина Зорбас и му се възхищавах с какво мъжество и простота се нагаждаше към света, как тяло и душа се бяха слели в едно, и всичко, жени, хляб, ум, сън, се съединяваше с плътта му хармонично, непосредствено, радостно, и ставаше Зорбас. Никога досега не бях виждал едно толкова приятелско разбирателство между човек и Вселена.“ И пак там героят на автора, който от самото начало е потънал в писането на ръкопис за Буда, който мисли, че всичко е видял и чул, признава пред себе си горко:
Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в училището на Зорбас и да започна от великата, истинската азбука.
Защото този човек обема в себе си всичко човешко, както сам казва: „Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение“, а на всички странни идеи, които сипе със завидно разточителство, може да даде най-простото обяснение: „Зорбас съм, зорбашки говоря“. И не спира да говори, но нямаш насита на думите му, на витиеватите, но някак винаги практични идеи, които го изпълват – все пак това е герой, който е способен да си отреже пръста, щом пречи на работата. И жените, тази страст към жените, която пронизва цялата книга: „Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.“ И точно нейната „вечна уста“ целува Зорбас, тази уста, която древните гърци са си представяли под образа и на Елена Спартанска (повече в „Елена от Троя“ на Бетани Хюз). Зорбас учи внимателно своя съратник как да живее, как да командва – „Работниците се боят от строгото началство, уважават го и работят; а на мекушавото началство му се качват на главата и мързелуват“, учи го как да изпитва сладост от яденето, как да обича и как да се оставя на обичта, когато я срещне. Това е герой, който може да каже със смях, че ако човек срещне господ, ще му каже: „Стори бре, старо, път да мина!“, а отношението му към църквата и нейното безгранично лицемерие е добре описано в сблъсъка му с едни свети отци и техните козни. Любовта му с мадам Ортис е роман сама по себе си, но за мен най-стойностно е разкаянието му за миналото. Онова минало, когато е бил млад, и както казва много по-напред в книгата: „Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъба уста… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!“, и той сам признава как е убивал враговете на гърците, в български села е извършвал злодеяния като отмъщение, и пак там е осъзнал какво всъщност е вършил. И най-силните думи за мен в целия роман, следствие на осъзнаването какви може да ги върши човек, когато е убеден, че в името на идеали може и дори трябва да е нечовек:
Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.
В „Алексис Зорбас“ Никос Казандзакис едновременно те въздига до небесата и те погребва в калта при жестоките сцени на убийството на една набедена жена и при разграбването на дома на друга, застигната от смъртта. Всичко, което Казандзакис строи в протежение на романа като поетика на човека и неговата душа, се срива като пясъчен замък в тези дивашки сцени на тържествуване на най-тъмното в човешката природа, това стълпяване в злото, което сваля задръжките и прави всички равни в греха и невинни в платата за него. И все пак остава хубаво чувство от тоя роман, който се е пресегнал и те е пренесъл на един истински остров от картата, но нереален остров от миналото или от небивалото време, когато човек е можел да намери щастието в простичките неща, в танца, в слънцето и в морето. Зорбас учи на смирение и покаяние, на простота, след като си опитал жилото на сложнотата, която модерността тъче около нас. Герой като от гръцки мит, комуто нищо човешко не е чуждо.
От същите жанрове
