…докато горещото пладнешко слънце изгаряше лицето ѝ и осветяваше срама по него, червения белег на позора върху гърдите ѝ, роденото в грях дете в ръцете ѝ и хората от целия град, дошли като на панаир, приковани в лицето ѝ, което трябваше да гледат само под кротките отблясъци на огнището, под покрива на щастливия ѝ дом или под булчински воал в църквата.
Грозното лице на религията изобличава Натаниъл Хоторн в класическия си роман „Алената буква“, който не знам как съм проспал през всичките тези години. Разбира се, романът е толкова дълбоко втъкан в попкултурата, че няма как човек да не е запознат до голяма степен със сюжета, но все пак ми се искаше да го прочета – колко са му едни малко над двеста странички. Но както може да се досетите, това са едни баааавни двеста странички, особено това проклето митническо въведение :). Вън от шегата, справих се с левиатана „Моби Дики“, с това ли няма да се справя.
Няма какво да ви преразказва сюжета излишно. През образа на Хестър Прин, белязана с клеймото на позора заради прелюбодеяние, Хоторн разкрива цялото смайващо лицемерие на религиозния морал, което до наши дни държи здраво в омаята си милиони и милиони жители на планетата – вижте как уж високоморалните американски евангелисти вкупом си защитават Тръмп, при все че той е чисто олицетворение на дявола от техните книги с фантазии. Тук все пак е средата на XIX век, пуританите още имат пълна свобода на действие, фанатично се придържат към думите на своите свещеници и са готови да убиват всекиго, който пристъпи някоя от безбройните забрани.
Хоторн обаче си позволява да обърне наратива. Да покаже грешницата като покайваща се, да обрисува детето на греха като ангелско създание, което обаче обладава най-големия грях – неподчинението и свободната мисъл спрямо оковите, които околните искат овреме да турят около ума му. Същите окови, които са получили силом от родителите си и които държат да наложат на всички всички околни. Но Хестър променя образа си въпреки своето „грехопадение“ – и буквата „А“ на гърдите ѝ също променя значението си.
Но в очите на онези, дето злословеха, алената буква внушаваше същото почитание, каквото носи кръстът на гърдите на монахиня. Тя придаваше на Хестър някаква свещена неприкосновеност, която я закриляше срещу всички опасности. Ако се случеше да попадне между разбойници, буквата сигурно щеше да я спаси. Говореше се – а мнозина го вярваха, – че някакъв индианец уличил със стрелата си аления символ, но тя паднала на земята, без да нарани Хестър.
Разбира се, кой е бащата, бе ясно от самото начало – не го знаех отнапред, но го догадих с лекота. Не ми допадна, че единственият човек, носител на рационално мислене, беше осъден да се превърне в демоничен отмъстител, но такива ще да са времената, всеки знаещ изглежда като сключил сделка с дявола. „Алената буква“ е солиден камък в световната литература и ясно напомняне, че религията трябва на всяка цена да бъде държана изолирана от обществото. Хеле пък оная другата, полумесечната, която нямаше да бележи Хестър с една буква, а камъни щяха да летят.
От същите жанрове
