Не бяха хора от конкретна категория, имаше черни и бели, боси и добре обути, освен ако не ги обединяваше фактът, че тази нощ им се щеше да изхвърлят от съзнанието си онова, което знаеха – което винаги бяха знаели от най-ранно детство, – а именно, че голямата рана на света се задълбочава с всеки ден и те нямат избор, освен да почувстват болката като своя лична, а тя, то се знае, отчасти бе и такава.
Баркър. От „Обречени на ада“ преди неясно колко много години – и без особен спомен освен чисто емоционалната тръпка от досега до нещо перверзно и разбиващо табута, през неговите „Кървави книги 1, 2, 3, 4 и 5„, всяка от които със свой собствен мрачен чар и носител на стряскащи усещания. Та до толкова чаканата „Аленото евангелие“, която завършва историята за Свещеника от ада – Пинхед. И макар да не съм запознат в дълбочина с този образ, както и с неговия антагонист в книгата – детектив Хари Д’Амур, просто трябваше да прочета тази финална глава от борбата за душата на света. Очаквах истинско тържество на злото, на диаболичното, на сатанинските сили и техния триумф над светлината и доброто. Не стана точно така.
За моя изненада „Аленото евангелие“ е… много забавна книга, изпълнена с хумор, приключения, куриозни моменти. Е, и безкрайно много садизъм, както си е редно. Още в самото начало ми стана ясно, че тонът на книгата няма да е минорен и смазващ. Група магьосници, последните оцелели на Земята след геноцида, извършен бавно и методично от ценобита Пинхед, съживяват свой съмишленик с последна надежда да им помогне да опазят живота си. Кървавата баня, която следва, не подлежи на преразказване, тя е истинска вакханлия от насилие и болка, но е и някак забавна, без да мога да определя съвсем защо и как.
След което на сцената стъпи Хари Д’Амур, който може да бъде лесно оприличен на Хари Дрезден от поредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“. Той е силно обвързан с отвъдното, а тялото му е осеяно с татуировки, които му помагат в борбата със злото. Поемайки поредната мисия, свързана с нематериалния свят, той спомага за отваряне на проход към Ада – и там го чакат Пинхед и негов верен роб. И се започва истинското действие – един готвен твърде много време план е задействан, а причиняващите страдание ще страдат.
Въображението на Баркър е едновременно богато на връзки с други творби, посветени на свръхестественото, и самобитно откачено. Той повежда своите герои на пътешествие из Ада в модерен преразказ на мита за Орфей. В преследване на отвлечена своя близка, Хари и неговите колоритни съмишленици стават свидетели на величествена битка, в която е намесен самият Луцифер. Божественият ред е бил предизвикан веднъж преди хилядолетия – сега е вторият път, а в основата на всичко е безграничната жажда за власт и причиняване на болка на Свещеника от ада. Баркър съгражда епос за земите на страданието – и с лекота описва и дребни детайли, и грандиозни събития.
„Аленото евангелие“ със сигурност е богата на връзки с други творби, които не мога да уловя, не съм много запознат с хорър литературата. Отделно взет, романът на Клайв Баркър е много по-лек за четене от кървавите му книги, приковава вниманието с мащаба на конфликтите и трактовката на модерни митове и особено на късно появилата се християнска идея за Ад, където грешниците страдат. И за падналия ангел, който някак си успешно се противи на всемогъщия бог. А Хари Д’Амур е образ, за когото определено бих чел повече.
