Остриетата на кардинала воюват с преобразен дракон

   След като се забавлявах добре с „Остриетата на Кардинала“, побързах да се потопя пак в тоя свят, създаден да напомня за Александър Дюма и неговите мускетари. И ако в първата част това ми бе интересно, дори ме забавляваха връзките, които прави Пиер Певел, в продължението „Алхимикът от сенките“ очаквах да развие героите си, да им позволи да придобият самостоятелност и да се отличат, изобщо да щрихова света си по различен начин и приликата с класическите приключенски романи да остане само като примамка. Но това не се случи, по-скоро Певел продължава да използва същата схема с очакван резултат.

   Във втората част Остриетата на кардинала са все така бдителни за заговори срещу френската корона. А такива не липсват. Внезапната поява на чаровна шпионка, прословута с честата смяна на господарите си, но не и на принципите си да се облагодетелства от всяко свое действие, води до началото на ново приключение. В него е замесен тайнственият Алхимик от Сенките, най-страховитият агент на макабрения Черен нокът, магьоснически отден, който иска да подчини света и да върне на власт драконите. Няма да издам много, ако кажа, че този Алхимик е пробразен дракон и трансформирането му в такъв като връх на напрежението е просто неизбежно. Пътем се появяват и още зловещи врагове, а Певел малко по малко въвежда повече фентъзи мотиви с територия, отделена само за нечовешки същества, с разни животни, които не съществуват в реалността, и магии, които съпровождат героите. Разбира се, добрите използват почти изцяло рапирите си и постоянно се спасяват на косъм от гибел, докато около тях се сипят още и още жертви.

   Структурата на  „Алхимикът от сенките“ не се различава хич от първата и това за мен е минус – нямаше ни една изненада или обрат в протежение на книгата, по-скоро си следваше стандартната структура на това добрите да са си добри, а лошите – лоши, като „нашите“ винаги се оказват крачка напред пред другите. Въвеждането на шпионката, която поразително напомня на Милейди от „Тримата мускетари“, ме остави със смесени чувства – хем имах някакво приятно deja vu, хем ми се иска малко повече оригиналност в подбора на героите да прояви Певел. Иначе самите Остриета остават енигматични за мен отвъд непреклонната си вярност към короната и подчинение на заповедите на кардинала, силно се надявам и двете да бъдат поставени на изпитание, за да видим как ще се справят с него.

   Всъщност най-интересното в книгата са последните страници, които са прелюдия към третата част, която обещава да бъде шеметна и доста дракононаселена. Дано да е така, защото силно се надявам трилогията на Певел да излезе от сянката на Дюма и да придобие собствено очарование, защото за момента прилича малко или много на фенфикшън, макар и чудесно написана и лека за четене.