Всички си имаме спомени от първите издания на „Алиса в страната на чудесата“, някакви сцени, които са ни изумявали като деца, когато мозъчетата ни работят по-различно, по-вълшебному, а е и важно с какви илюстрации е бил придружен текстът – те си остават в нас наполовина като спомен, наполовина като съновидение, навярно точно каквото е целял и Луис Карол, като е пишел своята безсмъртна приказка/алегория за малкото момиче, което пада в заешката дупка на абсурдите.
Но Алиса в зрели години – това ще да е нещо различно. И тук идва художник като Бенжамен Лакомб, който вади на показ недетската страна на тази творба, а по-скоро гротеската и хоръра, по-скоро алогичния кошмар, който може да впримчи човек в прегръдките си и да не го пусне. Защото след падането в заешката дупка вече зависиш от чуждите правила, които се променят произволно, точно както се променяш и самият ти. Още в началото в своя предговор художникът разказва историята на книгата и на автора и обосновава своя творчески прочит на текста, който отразява в мрачните си, пълни с кървави очи и внезапно изникващи („Изяж ме!“) разгъващи се страници. Защото тази Страна на чудесата е в самата Алиса, а не е обратното, това ми хрумна чак сега, като пътешествах из света, отразяващ мирогледа и преживелиците на едно дете, което живее във вечното лято, което Бредбъри например описва неподражаемо в по-позитивни краски. Но това лято на безгрижното детство от горния свят хвърля изкривени отражения в Страната на чудесата.
Няма да седна да ви преразказвам книгата, разбира се, само ще споделя удоволствието си от полиграфичното изпълнение на тази книга, чудесно решение на „Колибри“ да заложат на този различен прочит, който Лакомб предлага. И дори не мисля, че тези илюстрации са само за възрастни, макар безспорно да са много различни от захаросаните версии, в които основно се издава книгата, мисля, че децата без проблем ще вникнат и в тази стилистика, както без проблеми слушат и четат зловещи и пълни с насилие всъщност приказки, които само възрастните намират за неприемливи, защото са забравили как са им се радвали като деца. Защото – „Отрежете им главите!“ – по дяволите!
Карол може да се чете на различни нива – и точно затова тази му книга е останала в литературния канон. А и самата личност на писателя може да буди още толкова противоречия, свидетелство за което са и приложенията в края, писмата на Карол, неговите фотографии и изобщо биографията на живота на един заекващ гений с енигматичен ум и душа. Единствено ми се искаше сякаш илюстрациите да са повече, да изпълват всяка страница, но навярно все пак преценката на Лакомб е, че трябва да се остави достатъчно храна и на въображението на читателя, насочено вече в избраната от него посока.
От същите жанрове
