Когато преди време започнах да чета по-сериозно трилъри, Джеймс Ролинс бе от първите, които ми направиха силно впечатление – от по-старите „Айсбергът на смъртта“ и „Триъгълникът на дракона“, от по-новите „Седмият мор“ и „Короната на демона“, всяка от които ми допадна. Едно заглавие винаги доминираше сред препоръките от други фенове – „Амазония“, затова и взех нея. Имах чудесно очакване, до степен да бе единствената книга, която понесох с мен за полетите до Франкфурт и обратно, такова доверие имах в Ролинс, че ще ме отвлече от страха ми от летене.
Но не стана. Всичко в тази книга ми бе прекалено, а кулминацията беше четиридесетметровият (?!) кайман, който се развихри в един момент. Но и преди нея. Събирането на екипа, очертаването на добрите и лошите, предварителната сигурност кои ще оцелеят и кои ще умрат… после методичното изсипване на бедствия върху експедицията, завръзката с епидемията в САЩ и развръзката, която беше безкрайно предвидима и безинтересна.
Дори не ми се задълбава в детайлите, за разлика от другите книги на Ролинс, в тази магията на приключението липсваше. Мисля да си направя една хубава почивка от него засега, пък ще видим дали ще се върна. Май все пак скандинавците просто ми качиха летвата прекалено високо, адски добри са.
