Жанр: Фентъзи

Издателство:

Автор: Нийл Геймън

Година на изданието: 2004

Страници: 544

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

   Ей го този Геймън, дето кой ли не нахвали – изреждам безразборно ревюта само за “Американски богове”“The Dark Corner”“Приумици”“Фентъзийното място на Ана Хелс”“Палатков лагер за пингвини”, но трябва и да се добави, че колежката Змей изказва по-особено (доста подобно на моето) мнение, същото е положението и в“Shadowdance”, та ще добавя и аз малко критики за баланс.

   Случването в “Американско богове” може да се обобщи накратко. Имаме един току-що освободен затворник – Шадоу, – който е в кофти положение да научи, че току-що жена му и най-близкият му приятел са загинали в катастрофа при доста изобличаващи обстоятелства. Скоро среща мистериозния тип Уендзи, който се оказва скандинавски бог – логично Один, озовал се в неприятното положение да се опитва да събере всички изгнаници от свръхестествен произход, озовали се с имигрантите в безверната Америка и да ги поведе на последна битка срещу новите богове на цивилизацията – телевизора, технологиите и други такива.

   От 544 страници в първите 350-400 има само едно безкрайно размотаване из Щатите, запознаване с този-онзи бог/богиня, няколко умерени сблъсъка с враговете и много приказки. Докато Уендзи не бива убит пред очите на всички богове и действието се забързва, за да завърши в един наистина адски готин край, за който не ще ви кажа и думица. Но това не е достатъчно, за да опростя първата част, определено.

   За героите – Шадоу е един от най-странните герои, които съм срещал, с адски неадекватни реакции към случващото се около него. Уендзи е наглеещ тарикат, а плеядата богове са дразнещи типове до един, което все пак си е разбираемо за характеристиките на тази имагинерна пасмина. Единственият готин герой е старчето Хинзелман, който не спира да разказва яки истории ала “барон Мюнхаузен” (даже някои са си направо копирани от него, но няма да задълбавам в това, нито в многократно споменаваната прилика на романа с “Малки богове” на Пратчет).

   Забавно (да не кажа нелепо) е да се характеризират религиозно вманиачените Щати като място, където боговете не виреят. Да, старите богове могат и да се позабравят и да изчезват, но  класическите божества (ъпгрейднати езически властници) на основните световни религии (и постоянно пръкващите се идиотски секти около тях) са си по-живи отвсякога и това е по-страшно от всяко безверие. Но за тезата на Геймън това е излишно и практически за богове се приемат само езическите такива. Които основно се размотават и мрънкат, че вече никой не им принася жертви, затова отслабват и са обречени в кратко/средносрочен план.

    При една дискусия във “Фейсбук” някой каза, че Нийл Геймън е от тези автори, които е модно да се хвалят, по крайно неясни за мен причини, и според мен това си е вярно. “Добри поличби” си беше яка, и то Пратчетовски яка, а самостойното творение на Геймън си беше направо досадно през по-голямата част. Разбирам, че американците имат нужда да говорят за богове, отличавайки себе си от останалата част на света – но хайде да не се налага да харесвам това, а? Това, че книгата печели тази или онази награда – е, отдавна вече не вярвам на подобни “достойнства”, особено дадени отвъд океана, откъдето тръгна вампириадната обсесия.

   Знам, че сега отново ще бъда заубеждаван, че това не е правилната книга на Геймън, че трябвало да прочета някоя от другите, която вече е шедьовър. И сигурно някой ден ще го направя. Просто не скоро. Трудно преглъщам разочарования, макар че веднъж признах грешката си с “Метро 2033” на Глуховски, след като умрях от скука с продължението “Метро 2034”, което нелогично прочетох първо.

Вземи с безплатна доставка.
Вземи с безплатна доставка.