Историята такава, каквато можеше да бъде

  Често негодувам срещу смъртоносно сериозното отношение към историята ни – то издава дълбоката комплексираност от трагичното съвремие, често съпоставено с оцветено в нереално розово славно минало, което по балкански маниер се преподава изцяло едностранчиво, патриотарско и с легендарни краски. Често дори идеята да се преразгледа някоя постановка, наложена от десетилетия, се приема на нож – и пропада. И продължава един омагьосан кръг, в който имаме едни славни царе, при които очевидно са текли реки от мед и масло из цялата държава (щото, нали, важно е битката да е спечелена, границата да е обхванала пустото Загоре, а не поредните хиляди жертви в обичайната лятна военна кампания без смисъл), още 7 века под чужда власт, които отчаяно си робокаканижем въпреки очевидните факти в обратното… оф, млъквам, че така ще откарам до утре. Рядко се задяваме с историята си, нещо, което често срещам в преводни книги и е безотказно забавно. И чест прави на „Софтпрес“, че са дали шанс на млад автор като Христо Раянов да се пробва в това поле, което обикновено е запазено за големи имена като Стефан Цанев (не го казвам наслуки, негов е предговорът на книгата). А като добавим и карикатури от Христо Комарницки, едно от най-острите жила срещу всяка самозабравила се власт (у нас други не познаваме, де). сборникът „Ами ако. България на три морета“ става повече от обещаващ.

   Преди две години четох сборника на Христо „Трудният начин“, който даваше ясна заявка, че ще го бъде. Е, „Ами ако“ доказва това, макар че все пак трябва да се има предвид ясната жанрова ограниченост, която му налага задачата. И все пак историческите фантазии имат нужда от нещо много важно, за да не се превърнат в абсурди – ерудиция, при това далеч не само във фактологичната обосновка, но и в кръстосването на идеи от различни области, за да се получи забавна сплав. Е, Раянов е от знаещите млади хора и затова може спокойно да прави например и литературни, и спортни пародии, две крайности, които рядко се отдават на един и същ човек добре.

БОМБА!!! ГРАНДИОЗЕН СКАНДАЛ!!! Евгения Марс забрави Вазов, забърса Буров!

–

„Левски“ София пък реши да смени фланелките си от червено-жълти на сини. Верни запалянковци на отбора казаха пред вестникар на „Вечерний шокь“, че повече няма да подкрепят този отбор, защото няма приемственост. Според тях обаче от ръководството на „Левски“ ще се усетят и още следващата година ще върнат оригиналните си фланелки. Футболът няма и 10 години, откакто е възникнал, а е време вече да се запитаме дали тази криза няма да го закрие окончателно!

   Няма да ви преразказвам какви щуротии ги е насътворил Раянов, но ще спомена някои от най-сполучливите според мен хрумки – „Ами ако преди 100 години имаше жълта преса“ (точно от него са двата цитата по-горе), в който са намесени и извънземни, и Дънов, представете си; „Ами ако България на три морета се беше запазила“ – о, да, проблемът си е всъщност пресериозен, далеч повече от факта, че повечето патриотари не могат да изброят тия лелеяни три морета, но нейсе; „Ами ако България беше католическа държава“ – ще подшушна само, че щяхме да имаме колонии, но щяхме да ги загубим и това да доведе до по-голяма национална катастрофа и травма от сегашните; „Ами ако социалните мрежи съществуваха от 680 година“ – дрязгите между владетелите са далеч по-забавни в чат, отколкото в рат; „Ами ако глаголицата и кирилицата не бяха създадени“ – спокойно, пак ще има за какво да се караме онлайн; „Ами ако Хари Потър беше написан от български възрожденски автор“ – ей това ми е любимият текст в книгата, само вижте малък откъс:

Единайсетгодишното момче Христофор Петрович живее при своите роднини – семейството на чорбаджи Вътю в Панагюрище. От малък знае, че е нещо по-окомуш, но всички в града го отбягват, като да е чумав. Навръх рождения му ден обаче го навестява великанът Хрельо, който му открива голямата тайна. Христофор е вещер.

  Продължавам с още едно любимо – „Ами ако наистина имаше световна конспирация срещу българите“. Ей, лошо ще е, ако имаше. Ама няма. Нищо, че Сидеров изглежда като наказание, изпратено ни нарочно. „Ами ако нямаше чалга“ констатира кратко и ясно: „Общо взето през 90-те в България се крадеше, играеше се футбол и се слушаше „Тигре, тигре“.

И още един забавен цитат от главата със социалните мрежи:

Княз Борис I: Гръмотевиците ги пращал Тангра? Перун? Глупости! Пълни глупости! В днешния модерен IX век няма място за подобни остарели измишльотини! От днес постановявам! Гръмотевиците ги праща св. Илия!

Расате: Тате, не виждам бъдеще за християнството в България…

  В края има една поредица от разкази за популярни личности, които са… побългарени – сред тях са Стивън Хокинг, Стивън Кинг, Майкъл Джексън („Щеше да е най-голямата българска звезда! Щеше да бъде признат дори и зад Желязната завеса и да бъде често канен в Западна Германия, САЩ, Англия, Италия и Франция. Разбира се, щеше да отиде само два пъти. И двата пъти в Италия (че е по-близко)“), Адолф Хитлер, Меси, Роналдо… тук мисля, че малко е пресолена манджата, бих ги поразместил сред другите разкази, за да не натежават като тематика, но това си е бял кахър.

     „Ами ако“ трябва да бъде четена от хора с чувство за хумор. Хубавата новина, че тия, които приемат историята смъртоносно сериозно, обикновено не четат. Лошото е, че това не им пречи да се пенявят гръмогласни, а има една пасмина кафеви медии, които услужливо ги подкрепят.