Четвъртата книга от поредицата под моя редакция „Гравитация“ е „Ана“ на Диана Петрова – първата дама, която застава достойно в компанията на „Самира“ на Боримир Дончев, „По-тихо от мрак“ на Христо Кърджилов и „Не беше тук и си отиде“ на Георги Томов, поставили стабилна основа на моето начинание.
Много лично приех тази книга. Още от първите страници – с появата на Илия с неговия говорен дефект – усетих, че Диана Петрова е написала нещо искрено и дълбоко, което може да докосне душите на мнозина. Обикновено такива герои са изложени на присмех, но тя с вещина беше описала драмата на този добър, но обречен мъж. Четях още и още, а действието, което се развиваше постепенно пред очите ми, ме пленяваше все повече. Виждах разгръщането на съдбите на няколко души, преплетени една в друга в Гордиев възел – и как няма възможност за разсичане, само задушаващо затягане, докато в един момент възелът не започва да се развързва сам, а от това май става по-лошо…
Драматичен и разтърсващ, романът „Ана“ е изтъкан от много различни нишки – жестоката, но неизбежна участ на Ана и нейния любим – пелтека Илия; болката на осиновения им син Даниел, който освен душевните, трябва да понесе и физически травми; странният луд Мутия, на когото е отказано всичко на този свят; просякът Спартак, свързан по странен начин с огъня; Мая, отказала се от детето си и загубила себе си с него; лъчите от селенит в най-горещата пещера на планетата – Куева де лос Кристалес; надеждата, която събужда Индия, необозримата; и една плачеща картина, знак от Бога или нещо повече…
Всички тези нишки водят в толкова различни посоки, но най-важната е навътре – към същината. Героите са поставени в толкова различни ситуации – от междублоковите пространства на столицата, през абсурдните и малко плашещи селски порядки, до екзотични места в Мексико и Индия, – но винаги това, което ги движи, е желанието да постъпват правилно. А тези добри намерения, както е знайно, водят само в една посока – към ада.
В първия си роман Диана Петрова дълбае в душите и вади на показ и най-красивото, и най-грозното, вади човешкото, истинското, това, което не подлежи нито на идеализиране, нито на заклеймяване. В него има и някои доста откровени сцени, които няма да се понравят на всеки, но затварянето на очите за случващото се в реалността е само заблуда за лично успокоение – и сред тези сцени ги има двете лица на човешката природа: от бруталното изнасилване до не по-малко страховитото наглед раждане. Но и от двете нещо ново се явява на бял свят – в единия случай страхове за цял живот, в другия случай – дете. И не е ясно с кое е по-лесно да се справи човек. Особено ако до себе си няма рамо, на което да се опре.
Знам едно. Това не е женски роман. Това е човешки роман.
От същия жанр
