Понякога се случва така – идваш си най-спокойно на работа за поредния натоварен ден, и нямаш представа, че главният ти редактор е поканил на среща една жена, която ще привлече неотклонно вниманието ти. Защото запознанството с Мануела Драганова е от ония моменти, в които се докосваш до различен, непознат свят, и няма как да не почувстваш прилив на енергия от нейната, която е неизчерпаема. „Ана“ се появи в офиса в оригиналното си издание, „Ana’s Way“, но търпеливо изчаках Мануела да си я преведе сама, да я обългари и обогати така, както само писането на родния език може. Този роман беше минал вече дълъг път, по него бяха работили истински професионалисти, а самата авторка беше вложила много в него и в себе си, за да се подготви за това предизвикателство. И беше успяла. Романът беше издаден в САЩ, имаше добри отзиви за него, а беше време за следващата стъпка, която е издаването му у нас.
„Ана“ проследява историята на една жена на фона на историята на една неназована държава, която едва ли някой няма да разпознае. През 90-те години в нея се извършва бурна трансформация, а Ана научава и какво е щастието, и какво е мъката. Политическите промени разбиват нейните розови очаквания за живота и ѝ се налага да поеме своята и съдбата на дъщеря си в свои ръце. За тази цел тя трябва да се довери на Колектора, един от могъщите играчи в мътните води на промените, който вижда нейния потенциал и го впряга, за да гради. Ана се впуска в предприемачеството със стръв – организационният ѝ талант се проявява ярко в изграждането на конен хиподрум, който привлича общественото внимание и става средоточие на нови и нови възможности.
Покрай бизнес делата бурно тече и личният ѝ живот. Да търси правилния мъж за себе си, да подбере правилно хората в своето обкръжение, да бъде до тях в хубавото и лошото, а и най-вече да направи всичко за дъщеря си – всичко това в постоянно състезание със себе си и с околните. Ана живее на високи обороти, които изискват от нея неподозирана енергия и несломимост. До момента, в който идват ударите отгоре, и нуждата да се променя пак и пак. Защото това е константата в бизнеса, особено по описваните в книгата ширини. И заедно с всичко тя трябва да променя амплоато си, но не и себе си – и да не забрави кое е истински важното.
Когато за първи път прочетох „Ана“ в суровия превод, то беше във влака от София за Видин. И ако един неоформен файл с текст не позволява да се види ясно структура, то той позволява по-важното, да се усети емоцията. А в този роман тя е водещата – тази смайваща откровеност, която Мануела Драганова поднася, тази убеденост, че трябва да покаже пътя, който Ана е изминала, и който навярно мнозина жени също е трябвало да минат по един или друг начин. И вече при второто четене след редакцията на книгата вече видях и оформената структура и внушение – че стъпката назад е позволена само ако се готвиш да скочиш две напред. И че за втора поред стъпка назад място няма.
„Ана“ е роман за лицето на прехода в една държава, което ми беше непознато. И това лице понякога е красиво и бляскаво, друг път е грубо и мрачно. Всеки сам може да прецени пласта реалност в този роман и дали героинята има е можела да вземе други решения, за да оцелее в тая бурна река, в която се гмурва, без да е сигурна, че умее да плува. Но с времето доказва, че е оцеленец – и че пак ще вирне глава и ще продължи дори след падане. Но най-важното остава това да бъде майка. И това го виждам и в реалността.
От същия жанр
