„Ангелски езици“ на Димитър Динев години наред беше една от онези книги, които взех, сложих на купчината с ясното убеждение, че скоро ще ѝ дойде ред… и това не се случи. А през това време кой ли не ми я препоръча, кой ли не ми каза, че е велика книга, особено миналата година около излизането на „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов, с която безспорно се родеят. И когато разбрах, че авторът ще дойде за една съвсем истинска премиера на новото издание на книгата, вече трябваше да я прочета.
Също както Коспартов, и Динев демонстрира стилово умение, което вече не откривам у младите съвременни автори, умението да се пише мащабно, сочно, нюансирано, с целия размах на българския език и едно търпение… истинско търпение, за да позволиш на растението, което расте от посятите зърна на буквите, да цъфне. И Дамян Дамянов е уловил точно това според мен на корицата – двата рода, които се сблъскват в една тъмна нощ пред родилното, и които през десетилетията напред ще са осъдени да преплитат бодливи филизи. До оня момент на виенското гробище, пред паметника на ангела с мобифон в ръка – Миро, когато две от жертвите на българския преход се срещат, без да знаят колко са свързани и колко са едно.
Назад към следвоенните години – и началото на сагата. Динев сладкодумно въвежда своите начални главни герои, един полицай и един комунист с положение в обществото, чиято среща завършва с едно раждане и с една смърт. От това драматично начало покълва вражда, която ще бележи десетилетията напред. Полицаят ще трябва да смени кожата си, но не и своя нрав, а политикът ще задълбае още повече в кариерните си амбиции. И двамата ще поемат по наглед предопределени пътища и ще трупат грехове, които после ще трябва да изкупват пред децата си. А на заден план историята на Народна Република България се вие и лъкатуши – Динев прави иронична дисекция на този период през своите герои, през техните перипетии, мечти – дребни или големи, чрез техните успехи и провали. Това е една от онези редки истории, в които не са поставени в сблъсък „добрите“ и „лошите“, а всичко е толкова по-сложно, толкова сиво и неясно. И напред, когато промените удрят всичко и всички, като издухано глухарче ще се пръснат наследниците на тези двамата – но не и преди да са платили и своя дан, и този за греховете на бащите си.
„Ангелски езици“ е още един от големите романи на нашето време, получил недостатъчно внимание – като например „Бежанци“ на Весела Ляхова или „Последната територия“ на Момчил Николов. Макар и отличени от критиката, читателите им са далеч по-малко от това, което тези книги заслужават. И ми се иска да вярвам, че новото му издание ще поправи тази несправедливост – макар романът да е преведен от немски, той е български от първата до последната си буква. И европейски по своя размах и дълбочина.
От същия жанр
