Ангелът на атентата иронизира европейската история

…парламентите съществуват преди всичко за да идват масовите престъпници на власт по привидно законен начин.

  Преди единайсет години, в зората на създаването на този блог, прочетох „Легенда за велосипедистите“ на Светислав Басара, която много ми допадна, макар и да не я разбрах изцяло. Същото може да се каже и за „Ангелът на атентата“, която случайно зърнах на последната Алея на книгата и си купих на мига – не може само трилъри, трябва да се излиза от зоната на комфорт. А и все пак темата за убийството на ерцхерцог Фердинанд в Сараево, тези проехтели изстрели, оповестяващи началото на Първата, която после плавно ще прелее във Втората световна война, е крайно интересна. А пак от сърбин, Александър Гаталица, е за мен най-добрият роман за този период – „Голямата война“.

   Бих искал още да увъртам, преди да се наложи да пиша за „Ангелът…“. Защото тази творба на Басара безспорно е висш литературен пилотаж, вещо предаден от Рада Шарланджиева, само по себе си изключително трудно постижение, но формата, под която е написана, превърна четенето в протяжна тегоба за мен. Видимо изключително съм се омързеливил като читетел, защото това плътно и наглед хаотично изложение, водено от духа на Франц Фердинанд, при все че е адски интересно и забавно в критиката към европейската история от последните два века (един напред и един назад от атентата), будеше в мен откровено желание да изоставя книгата. Но поне упорство имам повече от достатъчно и я завърших – за радост, защото в края има едно рязко и крайно забавно отклонение, посветено на съвременната сръбска история, в което има прекрасна заигравка с дипломатическите порядки на балканизираните Балкани.

   Не мисля, че мога да предам дори бегло пиршеството от интелектуалност, която Светислав Басара изсипва по тези наглед кратки тристатина страници. Всъщност те са черна дупка, която е изпълнена с хиляди и хиляди страници от други книги (сред които се откроява фикционалната „Тайната история на монархията“), с безподобни размишления, които пародират аристократичната надменност, които обръщат с краката нагоре обичайни за нашето време исторически постулати, с цинични вметки и откровени измислици за животите на популярни личности като Гьоте, Фройд, Вагнер… От името на своя герой Фердинанд с много жлъч създава защита на консервативното, на монархията, на реда и статуквото и се опълчва на свободата на мисълта, на изкуството, на демокрацията, които ги рушат. Басара извършва истинско литературно посегателство над Австро-унгарската империя от името на сръбския народ, истински мастилени куршуми, които да довършат делото на Гаврило Принцип.

  В тази пародия на мемоар и на исторически роман Басара пародира опитите историята да бъде представена като линейно и неизбежно развитие на обществото към по-добро, към сладострастното взиране в бездните на двете световни войни и ненаучената поука от тях, в издигането на личности на пиедестал за добрите и посочването на изрични виновници за лошите събития. Далеч съм от мисълта, че съм разбрал в дълбочина „Ангелът на атентата“, напротив, само се плъзнах с усилие по повърхността му.

   Но за сметка на това си направих труда да отбележа и сетне препиша доста цитати, които могат да предадат правдиво какво да очаквате, ако се осмелите да се предизвикате с тази книга:

Подготовката на моето убийство и на убийството на съпругата ми София Хотек продължи повече от век и затова атентатът – независимо че преките му извършители бяха най-окаяните екземпляри на тъпоумието, некадърността и заблуждението, които може да се срещнат – просто трябваше да успее.

Монархията – земен образ на небесната йерархия – почива върху себеотрицанието, дисциплината, покорността, подчинението и търпението. Културата избуява най-вече във времена на упадък, тя е дете на безделието, а в добре уредените държави няма място за безделие. Ставаш с пукването на зората, утринна молитва, закуска – парче черен хляб и чаша студена вода, – после усилен труд. На пладне обядваш – говежда супа, говежда яхния, доматен сос, в неделите и по празници виенски шницел – и отново на работа. Щом мръкне, молитва, вечеря (хляб, масло, варени картофи) и се оттегляш за почивка.

Нищо от това нямаше да се случи, ако десетилетия наред немските и австрийските поети, философи и музиканти не бяха наливали – не само безнаказано, но и напълно безпрепятствено – смут в душите на поданиците на Монархията.

В Сърбия човек, който владее перфектно чужд език – особено пък ако, както Църнянски, владее няколко, – до ден днешен е смятан за предател или шпионин.

Търсейки причините за случилото се в миналото, ние с лека ръка оставяме бъдещето на милостта и немилостта на психоаналитиците, на хората на изкуството, на заговорниците и на революционерите. Затова бъдещето ни беше толкова мрачно.

Докато го сритват в задника или, още по-ефикасно, го бият, експлоатира и унижават, той показва известна възприемчивост към културата, в особени случаи даже и към религията, ала спрат ли ударите – било заради всеобщ упадък, било заради изнемощяване на бияча, – преборят ли се хората за едно или друго „право“, човекът се спуска – не на земята, земята е домейнът на кокошките – в пъкъла и там, в пъкъла, започва да кълве по отвърстията и половите органи на своите ближни, по трапези, отрупани с меса и други мазни храни; започва да поглъща огромни количества алкохол, да дебелее, да трупа пари, да лентяйства и да търси развлечения, а тези неща израждат, видиотяват, затъпяват и се лекуват – при това невинаги успешно – само с война. Ако няма войни – запомнете какво ви казвам, – ако няма глад, кланета и епидемии, ако светът бъде оставен на желанията на хората, човешкият род ще се изроди във форма на живот, която природата няма да е в състояние да понесе.

По този повод, знаете ли, само часове след моята гибел сараевските нехранимайковци пуснаха един доста извратен виц? Беден рибар хванал златна рибка, а рибката му вика – пусни ме, бедни рибарю, ще ти изпълня едно желание, какво искаш? Искам утре сутринта да се събудя като ерцхерцог, рекъл рибарят, върви вицът. Но другата сутрин жената буди рибаря и му вика – продължава вицът, – ставай, Фердинанд, време е да тръгваме за Сараево.

Ще перифразирам Клаузевиц, за да поясня, че виждам войната като продължение на живота с насилствени средства.

Културата – запомнете го добре – е последно убежище на бедняците, снобите и комплексираните духове, накратко, на всички, които държат да се покажат по-добри, отколкото са…

Това първо се видя през Голямата, а след това и през Втората световна война, когато от чист мързел французите сложиха оръжие пред Вермахта, за да могат после с перверзна наслада да си седят пред камините, да отпиват от виното си и да наблюдават как англичаните и американците избиват нас, германците, в тяхна полза.

Така се прави на Балканите. Там не се задоволяват просто с ликвидиране на неприятеля, там ще направят нещо повече, ще го сготвят и изядат, а после ще го смелят и преработят на лайно. Добре че бързо прибраха трупа ми от арената на атентата, защото в противен случай можеш да свърша като бюрек, пилаф или босненски гювеч, а после в ямата на някой сараевски кенеф в квартала Мейташ.

Хвала на Бога, като изключим личните писма, аз не написах нищо – не стигнах до там, – но затова пък страстно четях. Вярно, в дълбока тайна. Понякога и под псевдоним. Виенският двор и виенската аристокрация гледаха с крайно презрение на четенето. И с право. Какво друго е четенето, ако не съучастничество в писателското духоборство и простотията. Смяташе се – също с право, а по-късно и научно се доказа, – че четенето въздейства пагубно върху потенцията, води до изсъхване на гръбнака и до омекване на мозъка. Освен това четенето на мъдри книги не прави кретените по-мъдри, а кретенизира прочетенето.