Чудновата книга, каквато скоро не бях чел – опитайте се да си представите смесица между „Изгубеният свят“ на Конан Дойл и „Синовете на Великата мечка“ на Лизелоте Велскопф-Хенрих. На едно ниво – разказ за бруталното колонизиране на Тасмания, пресъздаден и през уплашените, неразбиращи очи на туземното население, и през арогантните, набожни погледи на самодоволните британци, на друго – приключенско-хумористично проследяване на тегобите на един контрабандист от остров Ман, който след поредица от лошокъсметни бури се наема да превози с кораба си експедиция до другия край на света в търсене на… Рая. Там двата разказа се сливат и нещата стават наистина страхотни, ако и по-голямата част от книгата да бе мудничка и малко твърде натруфена за моя вкус.
Ясно е, че „Английски пасажери“ на Матю Нийл е обрала награди в британския литературен свят, бившите колонизатори ако не друго, то се вглеждат в себе си и това, което са причинявали векове наред. Но книгата носи нещо много по-ценно – немногото й герои до един са типове, представителни за цели съсловия. Всеки от тях е сбор от черти, характерни за времето си, а посланието на автора е и това, че противно на всичко, те още не са изчезнали. И както колониалното отношение на превъзходство, така и робското подчинение, наложено със сила, са още тук.
В лицето на двама от членовете на „научно-теологичната“ експедиция са показани двете лица на арогантното невежество, маскирано като всезнание – вманиаченият пастор, който вижда божии знаци навсякъде и е сигурен, че Рая наистина го чака там някъде; неприятният полуучен, който вярва във френологията и разработва расистка теория за предопределеното превъзходство на саксонците над всички. На тези двама папуняци е противопоставен капитанът на кораба, трезвомислещ мъж, който е преследван от толкова лош късмет, че за да избяга от митническия тормоз, наистина му се налага да иде до Тасмания.
В едно друго време, което плавно се доближава хронологически до горните събития, британците изпълняват плановете си по заселване на Австралия с каторжници и мечтатели за по-добър живот. На няколко пласта действието тече през тревожните очи на местните, които са подкарвани като стадо според желанията на британците, през живота на каторжниците, осъдени на жестока борба за оцеляване, и на новите заселници, които едновременно се боят и от едните, и от другите, а май най-голямата им мечта е да пренесат порядките на империята в пустошта. Всички тези различни посоки са в конфликт и сред тях Матю Нийл показва истинско майсторство в историческия разказ – и за миг не си позволява да морализаторства или да назидава. Той просто разказва и читателят сам може да проследи логиката на мисълта на всички засегнати – и как всеки видимо е убеден в собствената си правота и убийствената погрешимост на останалите.
Всъщност до последните стотина страници наистина не разбирах формата на книгата, това прескачане на две отдалечени във времето и пространството територии – да, и на кораба, и в Тасмания бе интересно, но ми се губеше нишката и по-скоро книгата не успяваше да ме спечели, особено с това, че я мислех за хумористична, когато започвах да я чета (корицата ме въведе в заблуждение). Но точно там Матю Нийл завърза двата свободно висящи края в чудесен възел – няма да издавам нищичко, защото си заслужава да се види какво се случва, когато експедиция за търсене на Рая се смеси с аборигенското здравомислие, че това е просто техния свят и белите хора нямат място в него. А на симпатичния капитан-контрабандист тепърва му предстоят още по-големи изпитания – той много ми напомняше на сир Давос Държеливия от „Песен за огън и лед“ в постоянното желание да постъпва правилно и проблемите, които му носи това.
Сумарно, „Английски пасажери“ е една от най-странните книги, които съм чел, и ако това се бе случило преди десетина-петнайсет години, навярно щеше да ми стане една от любимите – тогава приключенската литература ме очароваше. Сега ме спечели по-скоро с деликатния си хумор и умение да иронизира заблудите на епохата просто чрез показването им в действие, без и дума напреки на убежденията на героите. И все пак – това си е книга, писана за други народи с различна психология и история, такива, които ще се припознаят в нея.
От същите жанрове
