Добрият овчар е спокоен. Той знае какво да прави и какво да не прави. Като в бойно изкуство – повечето е дишане и координация. Добрият овчар не се разболява. Добрият овчар търпи еднообразието на дните, лошото време, морките дрехи, липсата на признателност, кучешките зъби, раните по краката, знае, че е невидим, че няма име, че невинаги му плащат, че не спи, че се грижи за стока, която не е негова, и че крачи през един красив и празен свят с едно яке на гърба си.
Започвам да пиша за балканската четирилогия на Капка Касабова от последната – „Анима“, със спокойната увереност, че след това пречистващо преживяване неминуемо ще прочета и предишните три. Защото едва сред страниците на тази книга открих забравена част от самия себе си – онази част, която дори не знаем, че сме изгубили и само бегло догаждаме, когато се окажем по планинските пътеки. „Анима означава душа на латински. В много европейски езици думата за животно идва от този корен – същество с дух, душа и дъх. Каракачаните я наричат психе. На тях им се явява като дихание, мъгла и вятър“ – така започва този поетично-непоетичен разказ за един пастирски сезон „по западните склонове на Пирин“, където „кучетата, само те, са ми истински приятели в тая долина на бързи залези“.
Изкусително е да последваме Капка Касабова в това пътуване нагоре („Вървиш нагоре, все нагоре. Планината не свършва. Винаги има по-нагоре, по-светло, по-изумително, по-наситено, с по-съвършена форма, различно от вчера, въпреки че планината е същата“), но страшно е да я следваме и навътре – към скритото в човека и неговата връзка с животните, със земята, с онова, което сме забравили, смисълът да си тук и сега, както и философията на търпението като нещо непонятно за модерното съзнание („…има една болест, едно неврологично състояние: аз съм западен човек. За западния човек търпението е като пастирството: забравено изкуство“). Но там, горе, всичко е различно:
Колкото по-нависоко се качваш, колкото по-трудно става физическото оцеляване, толкова по-равни са всички. Дивата природа изравнява. Личността изчезва, същността нараства. В живота има само една същност. Анима.
Това е книга за връзката с миналото, за онези времена на пълнокръвно номадство и как първо Втората световна, а след това и Студената война „изличават пастирските пътища“, след което „във всяка от трите държави (България, Гърция и Турция – бел. моя) власи и каракачани оцеляват още известно време със стадата си. Последните европейски номади.“ А в наши дни една шепа хора поддържат традициите и породите – точно с тях ни среща Касабова, докато крачи редом с техните животни („Ти си малък, малки са и твоите животни, които изобщо не са твои, само се грижиш за тях, а те – за теб“) в търсене на някакъв невероятен среден път между два различни свята („Има ли среден път – за мен, за някого изобщо? Един забравен среден път?“) там, под „смъртоносно белият сфинкс, наречен Вихрен“. Историята и политиката са прерязали тези артерии на живота, по които са руквали стадата векове наред, но в паметта на хората и животните те все така отправят своя безгласен, но така примамлив зов за свобода и непокорство.
Дори самата дума номад напомня, че скиталчеството и пашата са неразделни: гръцкото номас означава да вървиш в търсене на паша.
Когато поемеш из тая книга, не знаеш къде ще те отведе. Не знаеш и колко от теб ще завлече в други, неподозирани селения. Касабова описва така своето влизане в тази различна реалност: „Но онзи първи ден не знаех дали ще има по-късно. Не знаех колко ще остана – няколко часа или няколко години“ (и тая планина ще да е вълшебна, мислех си, като томасмановата...). Още от самото начало тя не романтизира и за миг това, което вижда, напротив, бързо навлизаме в свят на воля и гордост, на съперничество и вироглавство: „Всичко тук изтощава. И в същото време привлича. Безкрайните предизвикателства, разбитият път, праисторическата земя, пропита със страдание, необятната планина, тази колективна страст, довела до възраждането на цели породи, последвалата битка – всичко беше трудно и изпълнено със смисъл.“ Това е земята на Камен и Стамен, заради свада между които има „едно стадо, разцепено на две стада, като от мълния“, на Марина, която е „пастир на диви животни“ и „жена, която бяга с мечките, а не от тях“, но най-вече е тяхна земя, на автохтонните ѝ обитатели: „Планинските кучета, планинските овце, планинските кози и планинските коне съществуват заедно и неразделно. А човекът? Нашето съзнание и душа са вплетени в тази мрежа. Дори да сме го забравили.“ Защото „без планинския кон планината не е себе си. Без коня всички други животни осиротяват, особено животното човек.“
Днес туристическите пътеки повтарят отколешните маршрути на стадата. Планинарите не знаят, че вървят по копитата на безброй животни.
Касабова живее със и разказва с огромно съпричастие и без капка осъждане за сурови хора, които не подлежат на оценка от градските равнинци в наше лице, това нека е напълно ясно. Себеотрицателно и с огромен труд и лишения те спасяват различни уникални за нашите ширини видове, един от тях буквално осигурява продължаването на кръвната линия на автентичното каракачанско куче, а в края Касабова пише лаконично и ясно за тях:
…мисията им в този живот не е човешка, а природна.
И тя е там („Сашо, аз и 600 овце, осем кучета и два коня“), за да документира какви грижи изискват навярно последните стада из Пирин – там, където Качването е голямото събитие на годината, където, „когато си пастир, твоето семейство са овцете и кучетата, не кръвните ти роднини“, но и където животът е труден, крайно спартански, създава своя собствена „географията на отчаянието“, често много се пие, лесно се вадят ножове и конфликтите избухват от нищото. И все пак „трябва да се качиш дотук, за да те върне планината към същността ти“, свидетелства Касабова, докато проследява както всекидневието на тези последни овчари, така и тяхната изградена в труд и лишения практична мъдрост.
Когато обичаш тази планина, винаги ще се обръщаш да я зърнеш още веднъж.
„Анима“ е книга за зеещата празнина в душата, като позволява да поживееш в един изгубен свят редом с кучетата и стадата, с пастирите и мечките и вълците, с върховете и поляните на една мистична и едновременно с това понятна, наша си планина. В тези страници е закодирано свидетелството за древната връзка между човека и животните, тяхната вековна и нерушима досега симбиоза, но най-вече един деликатен и смирен повик към нашата собствена душа, която си припомня коя е само когато се изкачва нагоре. Капка Касабова е говорител на тези, които имат какво да кажат – нека бъде чута.
От същите жанрове
