Колко едновременни истории читателят би се съгласил да проследи?
Чакана бе „Аномалията“ на Ерве Льо Телие, която зърнах за първи път в един каталог, когато вече бе натрупала впечатляваща бройка чуждестранни издатели – а сетне наградата „Гонкур“ бе достатъчна препоръка сама по себе си. Макар че новината, че за броени месеци романът е продал повече копия от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител за толкова години, ме натъжи, не са в една и съща категория двете книги, макар да делят този знаков приз. Но в крайна сметка успехът на една книга често е аномалия, за която могат да се дирят обяснения само след случването му.
Овластен съм да отвлека всеки намиращ се на територията ни нобелист. Точната формула е „молба за сътрудничество по изричното настояване на президента на Съединените щати“.
Завръзката на романа е фантастична – през юни над американското небе се появява самолет, който обаче е кацнал три месеца по-рано: същата машина, същият екипаж, същите пътници до един, чрез някаква темпорална аномалия, за която тепърва учените ще си бият главите, се е получило причудливо дублиране. Льо Телие се фокусира връху животите на неколцина от пътниците, сред които като че основна роля има писател (тук няма изненада, нали?), две от книгите на когото, по една от мартенския и юнския пътник, формират нещо като обяснителна тъкан, или както е модерному – роман в романа.
Има живот след смъртта, особено след тази на другите.
„Аномалията“ определено не е фантастика, а умело конструирана драма с комични елементи, която изследва различните сценарии на дублирането на животите – имаме безмилостен престъпник, бъдещ/минал самоубиец, бъдещ/минал летално болен, известен/неизвестен певец, истории за майчинството, за любовта, за насилието на деца и за твърде силната обич към тях. Льо Телие накратко се опитва да проследи какво биха направили военните, как биха процедирали учените, реакцията на властите (основно Тръмп и хубавата шега, че е добре, че дублираният самолет не е именно „Еър Форс Едно“), медиите и не на последно място – религиозните лидери и техните следовници. Авторът се стреми да създаде праводоподобен сценарий за непрадвоподобно събитие – и покрай него да даде възможно обяснение на живота на тая тая планета с всички му кривини: а именно дали не сме просто симулация в компютър от по-висш порядък?
Религията е месоядна дълбоководна риба. Тя излъчва едва доловина светлина и за да привлече плячката си, ѝ трябва много мрак.
Дължината на романа не позволява и за миг да доскучее, точно обратното, едно постоянна напрежение жужи през него, още през встъпителните глави, когато авторът ни запознава със своите герои, на които предстои да се сблъскат с невъзможното, през напрегнатите усилия да се намери бързо обяснение и решение на проблема (китайското отклонение бе чудесно), та до различните сценарии, които опират до живот и смърт, до конфикт и смирение, до отхвърляне или приемане. Умело подреден пъзел е съградил Льо Телие, като е нахвърлял различните възможности, които се отварят, преди да поведе към добре конструирания си край.
Когато обичаш, не търсиш непрекъснато смисъла на живота.
„Аномалията“ е много четивен роман на тема, която би позволила и банализиране (просто виждам четирсезонен сериал по „Нетфликс“, в който всичко интересно се случва само в първия и натам е чудене как да се измисли още нещо, докато има зрителски интерес), и задълбаване в труднопроходима научна мистерия. Ерве Льо Телие умело балансира между тези крайности, оживява множество странични герои, позволява си риска от изречението, с което започнах този текст – към колко герои може да ни привърже емоционално. В крайна сметка личната ми оценка е, че това е интересен литературен експеримент, който ми се искаше да е поне двойно по-дълъг, тогава сигурно бих му дал и най-високата си оценка и не бих му се сърдил, че е победил Лител в полето на високите продажби, този тънък лед, върху който никой не знае коя книга колко ще се задържи, и най-вече: дали го заслужава. Има много материал за развитие на тази история, много странични линии можеха да бъдат доразвити, а основните, да бъдат много по-пространно проследени – но и така си е един чудесен роман за мързелив уикенд.
Никой не живее достатъчно дълго, за да узнае до каква степен никой не се интересува от никого.
