„Античният свят“ се е превърнал в общоприето съкращение на много тясна зона на човешко взаимодействие,
центрирана около едно-единствено море –
и тези самоналожени от нас граници ни изкушават да приемем една част за заместител на цялото.
Преди две години излезе “Пътищата на коприната” на Питър Франкопан, която отричаше европоцентричността и се опитваше да разкаже глобалната история на света с къде успешен, къде не акцент към народите, които обикновено остават встрани. „Антични светове“ на Майкъл Скот има сходно стремление, но за разлика от Франкопан, Скот се фокусира върху само три ключови периода – около VI в. пр.Хр., част, посветена основно на еволюцията на формите на управление; II и III в. пр.Хр., фокусирана основно около войните; и IV в. сл.Хр., която се върти около религията. Определено интересен е подходът, при който въз основа на познатата хронологична рамка гръцката и римската цивилизация авторът прокарва паралели какво се случва в същия период в Азия и Близкия изток – и търси връзките, които съществуват и в материалната (търговията), и в духовната (управление и вярвания) сфера.
Първата част проследява появата на Атинската демокрация, реформите на Солон и Клистен например, а след това и мащабните промени в Рим след прогонването на Тарквиний Горди и успехите преди времето на цезарите. Успоредно описва живота на Конфуций, който пътува през много китайски държави, където предлага услугите си като учител, и който в крайна сметка „умира, без да окаже значимо влияние, освен върху шепа хора“. Но това далеч не е краят на неговото учение, макар съществуването му да е под огромна въпросителна.
Изучаването на Китай от периода, в който в Атина има демокрация, а Рим е република, ни дава възможност да наблюдаваме не социална революция, бунтуващи се тълпи или популярни политически промени, а личност с неколцина предани последователи, която опитва спокойно да убеди управниците на обществото да възприемат ново политическо мислене, нова система на управление и нови отношения между хората.
Втората част се фокусира основно върху похода на Ханибал из Апенините, но отскача често и към управлението на обединителя на Китай Цин Шъхуанди (онзи с Теракотената армия), който редом с военните си успехи ограничава силно свободата на мисленето и дори гори текстове, сред които тези на Конфуции. Приписват му думите, че „Всеки, който използва древността, за да критикува настоящето, ще бъде екзекутиран заедно със семейството си“. Скот обръща внимание и на съвременника му Антиох Велики от Селевкидската империя, при когото години по-късно бяга самият Ханибал, след като в Картаген е застрашен от това да бъде предаден на римляните, които основателно искат да му отмъстят. Третата част неизбежно ляга основно на плещите на император Константин, който става „безспорен господар на цялата Римска империя“ след капитулацията на Лициний при Никомидия през 324 г.
Докато езичеството приема идеята за множество владетели по подобие на многото богове, християнството, казва той, с неговия един Бог може да осигури силна подкрепа за обединено общество с един владетел – съюз на църква и държава, империя и християнство, император и Бог.
Но Скот посочва, че Константин никога не изоставя езичеството, запазва на служба авгур (гадател), а не се отказва и от езическата си титла Понтифекс максимус. Важен момент е, разбира се, основаването на Константинопол, първия християнски град на планетата (наскоро прочетох чудесна книга за края му: “1453. Падането на Константинопол” на Роджър Кроули) Същевременно новата династия Хан в Китай прегръща конфуцианството, но там тепърва ще има конфликти с проникващия чрез мисионери будизъм. Скот описва и сложната ситуация в Армения, която е разкъсана между Рим и Сасанидската империя.
„Антични светове“ няма амбицията да бъде глобална история, Скот добре е поставил ограничения на своя разказ и го удържа в стегнати рамки, поради което и обемът от под 400 страници е много четивен и интригуващ, подбрани са добре събития, които имат връзка помежду си, или най-малко имат синхрон в конкретния исторически период. Лошо впечатление правят множеството грешки в текста, но преводът на Германов е добър, никак не лесно предизвикателство е бил текст, който покрива толкова обширни хронологични и цивилизационни пространства. В крайна сметка не съм сигурен, че Скот изпълнява целта, която задава в началото – да излезе от европоцентричното разказване на историята, защото в крайна сметка по-голямата част от книгата е посветена на Римската империя, но човек може да научи много интересни неща за други цивилизации, които наистина не получават внимание по принцип.
От същия жанр
