Четенето на Талеб е като разходка из плаващи пясъци. Никога не знаеш в кой момент ще затънеш, докато светът се пречупва около ти и заема нови форми – а всичко, което си считал за устойчиво и солидно, се превръща в крехко и склонно към сриване. Когато четох „Черният лебед“, ми бе по-лесно, тезата му бе по-ясна, и дори да написах гигантическо ревю, пак мисля, че в общи линии схванах основната идея, както и част от разклоненията, с които се характеризира стилът на Талеб. В „Антикрехкост“ не успях – и то не просто с приложенията, изпълнени с допълнителни пояснения, таблици и графики, а и в основната част, където той по своя си маниер е разхвърлял различна от обичайната картина на света.
Талеб е опаката фигура, толкова нужна на всяка система, този, който внася хаос – нещо като Алвин от „Градът и звездите“. Той отрича авторитетите, разгромява властващи теории, отрязва крилете на всичко, което счита за погрешно. Разбира се, че е мразен, разбира се, че е противоречив – и, по дяволите, няма как да се съглася с всичко, което пише – но ми харесва как размърдва мозъка, показвайки нещата в различна светлина.
Надолу съм извадил интересни според мен цитати, които представят толкова разностранната природа на „Антикрехкост“ – огромна книга, посветена на това как не просто да оцеляваме при проблеми и катализми – а да ставаме по-добри, да се облагодетелстваме от тях. Талеб е убеден, че ние не умеем да предвиждаме абсолютно нищичко, особено в икономиката, и че най-добрият ход е да заложиш, че нещо голямо и неочаквано ще се случи – може да понасяш известно време загуби срещу балъците, които вярват, че всичко винаги ще е наред, но после с един удар си връщаш не само залога, но и много отгоре. Това, разбира се, е пределно опростяване на сложна идея с философски измерения, която Талеб развива сред много различни среди – от финансовите пазари до човешкото тяло и неговата еволюция. Вижте цитатите и преценете – според мен това е още една книга-умоповдигач, която си заслужава внимателното четене, и е абсолютно невъзможна да бъде смляна и преразказана вкратце – и подозирам, че точно това е и идеята на Талеб, той не пише просто, нито за масовата публика, която иска готови рецепти. Той иска мисъл – и пак казвам, не е нужно да съм съгласен с него, за да ми допада посоката на разсъжденията му:
„Антикрехкостта е отвъд издържливостта или устойчивостта. Издържливият устоява на шоковете и остава такъв, какъвто е бил; антикрехкият става по-добър.“
„Антикрехкостта обича случайността и несигурностите, което означава (нещо от решаващо значение) и любов към грешките, към определен клас грешки. Антикрехкостта притежава изключителното качество да ни позволява да се справяме с непознатото, да вършим неща, без да ги разбираме, при това да ги вършим добре.“
„…всяко нещо, което се облагодетелства повече, отколкото претърпява загуби, в резултат от случайни събития (или определени шокове), е антикрехко.“
„Не сме стигнали там, където се намираме понастоящем, чрез малодушната концепция за издръжливост. Още по-лошо, не сме постигнали това, което сме, благодарение на тези, които са изготвяли политиките, а благодарение на охотата за поемане на рискове и правене на грешки на определена класа хора, които е необходимо да насърчаваме, защитаваме и уважаваме.“
„Дамоклевият меч представлява страничния ефект от силата и успеха: не може да се издигнете и да властвате, без да се изправите пред тази постоянна опасност – някой активно ще работи, за да ви събори. Както и при меча, опасността ще бъде тиха, безжалостна и непрестанна. Тя се стоварва изневиделица след дълги периоди на безмълвие, когато човек вече е свикнал с нея и е забравил за съществуването й.“
„Критиките за една книга са истински, неподправен знак за внимание, който сигнализира, че тя не е скучна; а единственото наистина много лошо нещо за една книга е тя да бъде скучна.“
„Ако през миналия век (или по-миналия – бел.моя) беше съществувал прозак, „меланхолията“ на Бодлер, настроенията на Едгар Алън По, поезията на Силвия Плат, воплите на толкова много други поети, всичко, което има душа, щеше да бъде потопено в безмълвие…“
„…историята ни в предвиждането на важни редки събития в политиката и икономиката не е близо до нула, тя е нула. Не можем да изпратим в затвора всички лъжливи прогностици, не можем да спрем хората да искат прогнози, не можем да кажем на хората да не назначават следващия човек, който обещава неща от бъдещето.“
„Вършете налудничави неща (чупете мебели от време на време), като гърците в по-късните фази на пиянски пир (който са наричали симпозиум) и бъдете „рационални“, когато става въпрос за по-значителни решения. Боклучави клюкарски спирания и класически или сложни творби; никога нищо средно. Говорете със студенти, шофьори на таксита и градинари или с учени от най-висока класа, никога с посредствени, но чувствителни към кариерното си развитие университетски преподаватели.“
„…сигурен съм, че харченето за образование е напълно безплодно и е просто значителен трансфер на ресурси (вместо да се извлича антикрехкост, като се принуждават гражданите да правят пари естествено, посредством обстоятелствата).
Алисън Улф: „Простата еднопосочна връзка – разходи за образование, икономически растеж – просто не съществува. При това колкото по-обширен и сложен е секторът на образованието, толкова по-слабо се виждат каквито и да било връзки с производителността.“
„…строим и използваме самолетни двигатели по съвсем експериментален начин, основан на метода на пробата и грешката, без никой всъщност истински да разбира теорията. Техниците са имали нужда от творчески настроени инженери, които знаели как да наместят нещата така, че двигателят да заработи. Теорията е дошла после, по тромав и незадоволителен начин, за да удовлетвори интелектуалната дребнавост.“
„Има обаче още много изненади, описани в книгата „Home“ („У дома“ – бел.моя) на Бил Брайсън, в която авторът открива, че документирани за бъдещите поколения следи са оставили десет пъти повече викарии и свещеници, отколкото ученици, физици, икономисти и дори изобретатели.“
„Голяма част е религиозна вяра в безусловната мощ на организираната наука, която е заменила безусловната религиозна вяра в организираната религия.“
„Джон ЛаМатина, „вътрешен човек“, който описва на какво е бил свидетел, след като напуска фармацевтичния бизнес, показва статистики, които илюстрират пропастта между общественото възприятие за академичния принос и истината, че частният сектор разработва девет от всеки десет лекарства.“
„Почти всички теоретични постановки в мениджмънта, от научната организация на труда до всички истории около производителността, са били разобличени като псевдонаука – и като повечето икономически теории, като нещо, съществуващо в паралелен на действителността свят… Оказва се, че стратегическото планиране е просто суеверен брътвеж.“
„Съществуват група хора в областта на медицината, наричани емпирици или емпирични скептици, вършителите – и това е всичко – нямаме много наименования за тях, тъй като не са написали много книги. Много от трудовете им са унищожени или скрити от културното ни съзнание, или са отпаднали по естествен път от архивите и историята се е отнесла много зле към паметта за тях. Формалните мислители и теоретизиращите теоретици имат навика да пишат книги; интуитивните, експериментиращи хора обикновено са практици, които често са доволни да се вълнуват, печелят или губят пари и обсъждат нещата в кръчмата. Опитът им е често формализиран от научните среди; вярно е, че историята е писана от тези, които искат да вярвате, че разсъждението има монопол или почти монопол върху производството на знание.“
„Информацията има неприятно свойство – прикрива провалите. Много хора се втурват към финансовите пазари, след като чуят, че някой е забогатял на фондовата борса и че си е построил огромно имение, но тъй като провалите са заровени дълбоко и никой не чува за тях, инвеститорите започват да надценяват шансовете си за успех. Същото се отнася и до писането на романи – не виждаме прекрасните романи, които вече не се преиздават; мислим, че след като успешните романи са добре написани (каквото и да означава това), то всяко добре написано нещо ще донесе успех.“
„Обикновено не си струва да се четат книги, които са на една година (много малка е вероятността те да притежават качества да оцелеят), независимо от рекламата и това колко „разбиващи“ изглеждат те… Книги, които са съществували десет години, ще съществуват още десет; книги, които са съществували две хилядолетия, ще съществуват още дълго и така нататък.“
„Ако нещо не ви изглежда разумно (например религията – ако сте атеисти, или някои стари навици и практики, считани за ирационални), но въпросното нещо е съществувало много дълго време, тогава, разумно или не, то ще съществува още дълго, надживявайки всички онези, които са го отписвали.“
„Теоретиците шарлатани обичат да пишат за мозъка. Добавяш невро- нещо си към писанието и изведнъж то става по-сериозно и убедително, тъй като хората изпадат в заблуждение, че съществува някаква силна причинна връзка. Само че мозъкът е прекалено сложен за подобни игрички, той не само е най-сложната част от човешката анатомия, но като че ли е и най-податлив на „криви“ причинно-следствени връзки.“
„По отношение на напитките имам следното правило: „Не пий нищо, което не е на повече от хиляда години“ – и то е преминало проверката на времето. Пия само вино, вода и кафе. Не употребявам безалкохолни напити. Предполагам, че едно от най-вредните питиета е портокаловият сок, а толкова много невинни хора се наливат с него на закуска, мислейки го за полезен (заради рекламите). (Нашите предци не само не са ядели сладки цитрусови плодове, но не са ядели и въглехидрати без фибри. Едно е да консумираш портокали и ябълки, а съвсем друго – портокалов и ябълков сок.)“
Талеб добавя и че към самите плодове има подозрения, защото оригиналните видове са били кисели, а тази сладост е постигната чрез целенасочена селекция на плодове с повече захар.
„Ако човек поема рискове и посреща съдбата си с достойнство, никоя от постъпките му не може да го направи нисш; ако не поема рискове, никоя от постъпките му не може да го направи велик. Когато поемаме рискове, хулите на получовеците (мижитурките, които нямат кураж за нищо) приличат на кучешки лай. А може ли човек да се обиди на куче.“
В книгата си Талеб атакува някои от популярните световни учени и публицисти – като Томас Фрийдман, Джоузеф Стиглиц, Ричард Докинс и други – изключително интересни са ми подобни противопоставяния на умове, които иначе харесвам поотделно. Не си правя кумири и не изпадам в идеята, че някой от тях (включая Талеб) е безгрешен – в спора се ражда истината. И е добре, че има такива ръбати фигури, за да объркват нещата – инак би било досадно, но и по-лошо – крехко.
От същия автор
От същите жанрове
